… почувствах как вътрешностите ми се изсмукват откъм гърба. Същността ми се сгърчи и изкриви. Задъхах се. Наемникът наблюдаваше как формата ми стана слаба и нереална.
Той повдигна и избута статуята. През болката си го видях да се изправя на крака.
— Стой, страхливецо! — извика ми. — Остани и се бий!
Размахах изчезващ нокът към него.
— Смятай се за късметлия — изпъшках. — Този път ти прощавам. Бях те хванал натясно и не забрав…
После изчезнах и мъмренето ми заглъхна.
40
Мълнията от черна плазма удари най-близката масичка. Шаманската шапка, грънците и лулите, както и самата маса и част от пода, всичко това изчезна със звук сякаш нещо внезапно беше засмукано в сифона на мивката. От дупката в пода се понесе гадна миризма.
На около метър от нея Натаниел направи кълбо и се изправи на крака. Главата му бе замаяна от превъртането, но той не се подвоуми. Изтича към следващата масичка, тази с металните кубчета. Докато магьосникът вдигаше отново ръка, той награби колкото можеше от тях и изчезна зад съседната лавица с книги. Втората плазмена светкавица удари точно зад него.
Той спря за момент. Зад лавиците старият магьосник зацъка с език.
— Какво правиш там? Смяташ да хвърлиш още стършели срещу мен ли?
Натаниел погледна предметите в ръката си. Не бяха стършели, нито пък нещо по-добро. Пражки Кубчета: дребни магьоснически фокуси, продавани от низши магьосници. Всяко кубче представляваше нещо малко по-нисше от стършел, бутилирано в метална обвивка с различни минерални прахове. Когато се освободеше с една проста команда, съществото и минералите се възпламеняваха по занимателен начин. Глупаво развлечение, нищо повече. Определено не беше оръжие.
Всяко кубче беше опаковано в хартия, подпечатана с известното дестилационно лого на алхимиците от Голдън Лейн. Тези неща бяха стари, вероятно от деветнайсети век. Може би изобщо нямаше да проработят.
Натаниел избра едно и го хвърли над лавиците заедно с опаковката.
Изкрещя командата за Освобождение. Дяволчето вътре се възпламени във великолепен сребърен дъжд и тенекиен звук. Лек, но непогрешим аромат на лавандула изпълни галерията.
Чу как старият магьосник избухна в искрен смях.
— Колко очарователно! Моля, още малко! Искам да мириша възможно най-добре, когато завладеем страната! Имаш ли с аромат на самодивско дърво? Той ми е любимият!
Натаниел подбра друго кубче. Трикове за празненства или не, това беше единственото, което имаше.
Чуваше скърцането на обувките на стареца, който се мъкнеше през галерията към края на пътеката му. Какво можеше да направи? И от двете страни лавиците му блокираха пътя за бягство.
А дали наистина беше така? Всички лавици бяха открити от двете страни: на всеки ред, над книгите се виждаше съседната пътека. Ако се провреше…
Метна следващото кубче и се хвърли към рафтовете.
Морис Скайлър зави зад ъгъла. Ръката му се губеше в трептящото енергийно кълбо.
Натаниел се удари във втория рафт с книги като скачач на висок скок. Промърмори командата за Освобождение.
Кубът гръмна в лицето на стареца. Звезден водопад от пурпурни искри се вдигна и затрептя чак до тавана, а в акомпанимент проехтя чешка маршова песен от деветнайсети век.
На съседната пътека петдесетина книги се сринаха като падаща стена. Натаниел се просна върху тях.
Той по-скоро почувства, отколкото видя, че третата плазмена светкавица унищожи пътеката зад него.
Сега в гласа на магьосника прозвуча нотка на раздразнение.
— Момченце малко, няма време! Стой на едно място, моля те.
Но Натаниел вече беше на крака и летеше към следващата лавица. Движеше се прекалено бързо, за да мисли, без да си дава и секунда почивка, за да не го завладее ужасът му. Единствената му цел бе да достигне вратата в далечния край на галерията. Старецът беше казал, че там има пентаграм.
— Слушай, Джон! — Той падна по гръб на следващата пътека сред дъжд от книги. — Възхищавам се на решителността ти. — Подвързан в кожа речник падна на слепоочието му и пред погледа му затанцуваха звездички. Помъчи се да се изправи. — Но е глупаво да търсиш отмъщение от името на господаря си. — Още една експлозия от магическа енергия: още една лавица изчезна. Стаята се бе изпълнила с гъст, парлив дим. — Глупаво и неестествено. Самият аз убих собствения си господар преди много време. Освен това, ако твоят Ъндъруд си струваше, бих те разбрал. — Натаниел хвърли третото кубче зад себе си, но то отскочи безобидно от масата и не избухна. Беше забравил да изрече командата. — Но той не си струваше, нали така, Джон? Беше един малоумен идиот. Сега ще изгубиш живота си заради него. Трябваше да стоиш настрана.