Натаниел стигна до последната пътека. Не беше далеч от вратата в края на стаята — само на няколко крачки. Но тук, за пръв път, той спря на едно място. В него се надигна страшен гняв и удави страха му.
Обувките скърцаха меко. Старецът се мъкнеше обратно нагоре през галерията, следвайки следата от пръснати книги и проверявайки всяка странична пътека, докато вървеше. Не виждаше и следа от момчето. Приближавайки се до вратата, той се обърна към последната пътека, с вдигната в готовност ръка…
И изцъка раздразнено с език. Пътеката бе празна.
Натаниел тихомълком се беше покатерил обратно през рафтовете към предната пътека и бе пропълзял зад него. Сега имаше предимството на изненадата.
Три кубчета удариха магьосника едновременно и избухнаха при една-единствена команда. Представляваха светлозелено Огнено Колело, рикоширащо Виенско Гюле и Яркосин Огън и, въпреки че ефектът на всяко едно поотделно щеше да е скромен, взети заедно, те ставаха доста мощни. Прозвуча смесица от долнопробни популярни балади, а въздухът моментално се изпълни с тежките аромати на самодивско дърво, еделвайс и камфор. Обединената експлозия помете стареца и го запрати право във вратата на края на галерията. Удари се силно, с главата напред. Вратата поддаде, а той се стовари върху нея със странно извит врат. Пулсиращата черна енергия на ръката му моментално угасна.
Натаниел тръгна бавно към него през дима, хванал последното кубче в ръка.
Магьосникът не помръдваше.
Може би се преструваше и след секунда щеше да скочи, готов за бой… Това беше възможно. Трябваше да е подготвен.
По-близо… Все още нямаше движение. Сега беше точно до широките кожени обувки на стареца…
Още половин крачка… сега вече със сигурност щеше да стане.
Морис Скайлър не стана. Вратът му беше счупен. Лицето му бе хлътнало в един от декоративните квадрати на вратата, устните му бяха леко разтворени. Натаниел се намираше толкова близо, че можеше да преброи всички гънки и бръчки на бузата му; виждаше малки червени венички по носа и под окото му…
Окото бе отворено, но гледаше невиждащо. Изглеждаше като рибено. Кичур тънка, бяла коса падаше върху него.
Раменете на Натаниел се разтресоха. За момент помисли, че ще се разплаче.
Но вместо това, се насили да остане неподвижен, изчаквайки дишането му да се успокои и треперенето да спре. Когато емоциите му се успокоиха, той прекрачи тялото на стареца.
— Ти сгреши — рече меко. — Не правя това заради господаря си.
Другата стая беше малка и без прозорци. Вероятно в миналото бе служила за склад. В центъра на пода имаше нарисуван пентаграм, около който се виждаха внимателно подредени свещи и гърнета с тамян. Две от свещите бяха съборени от падналата врата и Натаниел внимателно ги изправи на мястото им.
На една от стените имаше златна рамка за картина, висяща на връв на един пирон. В рамката нямаше нито картина, нито платно; вместо това беше изпълнена с красив образ на голяма кръгла стая, в която се движеха множество дребни фигури. Натаниел веднага разбра какво представляваше рамката: гадателско стъкло, но много по-ясно и силно от изгубения му бронзов диск. Приближи се да го разгледа. Показваше огромна аудитория, пълна със столове, чиито постлан с килим под светеше странно. От едната страна вътре влизаха министрите. Смееха се и разговаряха, все още с чашите в ръце и вземаха елегантни черни писалки и папки от една редица прислужници край вратата. Министър-председателят беше там, в центъра на шумната тълпа, а мрачният африт все още стоеше нащрек отзад. Лавлейс още не бе пристигнал.
Но всеки момент щеше да влезе в залата и да пусне плана си в действие.
На пода Натаниел забеляза кибрит. Забързано запали свещите, провери отново тамяна и пристъпи в пентаграма — възхити се, въпреки бързането, колко елегантно беше нарисуван. После затвори очи, успокои се и се опита да си припомни заклинанието.
След няколко секунди беше готов. Гърлото му беше малко лепкаво заради дима, изкашля се два пъти и изрече думите.
Ефектът бе моментален. Беше минало толкова време откакто Натаниел за последно извърши призоваване, че леко се сепна, когато джинът се появи. Беше във формата на гаргойл и изглеждаше раздразнен.
— Винаги уцелваш точния момент, нали? — рече той. — Тъкмо бях хванал убиеца, както ми се искаше, и изведнъж ти се сещаш как да ме повикаш!
— Всеки момент ще започне! — Усилието от извикването на Бартимеус му беше замаяло главата. Облегна се на стената да се оправи. — Гледай — там, в стъклото! Събират се. Лавлейс е на път и ще носи Амулета, така че няма да пострада от това, което ще се случи, каквото и да е то. Аз… Аз мисля, че ще е призоваване.