— Нима? Вече разбрах това. Е, хайде, предай се на нежните ми нокти. — Той ги огъна за проба и те изскърцаха.
Натаниел пребледня. Гаргойлът облещи очи.
— Ще трябва да те нося — поясни. — Трябва да побързаме, ако искаме да го спрем да не влезе в стаята. След като влезе, мястото ще бъде запечатано — можеш да си сигурен в това.
Натаниел пристъпи несигурно напред. Гаргойлът потупа нетърпеливо с крак.
— Не се притеснявай за мен — рече бързо. — Няма да си претоваря гърба или нещо подобно. Ядосан съм и силите ми се възвърнаха. — С тези думи хвана Натаниел, прегърна го през кръста и се обърна да излезе, но веднага се препъна в тялото на прага на вратата.
— Внимавай къде си оставяш жертвите! Ударих си пръста на крака в този. — Преодоля останките със скок и заподскача през галерията, помагайки си с мощно размахване на каменните си крила.
Стомахът на Натаниел се тресеше ужасно при всяка крачка.
— По-бавно! — изпъшка той. — Ще повърна!
— Тогава това няма да ти хареса. — Бартимеус скочи през свода в края на галерията, пренебрегвайки стълбището и площадката му и падна право в залата десет метра по-долу. Воят на Натаниел прокънтя в покривните греди.
Наполовина летейки, наполовина скачайки, гаргойлът минаваше през следващия коридор.
— И така — каза той любезно, — ти извърши първото си истинско убийство. Как се чувстваш? Много по-мъжествен, със сигурност. Помага ли да заличиш смъртта на жената на Ъндъруд от паметта си?
На Натаниел му беше прекалено зле да го слуша, камо ли да отговаря.
След минута пътуването свърши толкова рязко, че крайниците на Натаниел се заподмятаха като на парцалена кукла. Гаргойлът бе спрял на ъгъла на дълъг коридор; пусна го на пода и мълчаливо посочи напред. Натаниел разтърси глава, за да спре световъртежа и погледна.
В другия край на коридора се намираше отворената врата към аудиторията. Там стояха трима души: надут прислужник, който държеше вратата отворена, магьосникът с рибешкото лице Руфъс Лайм, и Саймън Лавлейс, който си закопчаваше яката. На гърлото му проблесна нещо златно, после яката беше оправена и отгоре бе поставена вратовръзката. Лавлейс потупа събеседника си по рамото и прекрачи през вратата.
— Много закъсняхме! — изсъска Натаниел. — Не можеш ли да…? — Той гледаше изненадано до себе си, гаргойлът бе изчезнал.
Тънък гласец прошепна в ухото му.
— Приглади си косата и върви при вратата. Можеш да влезеш като прислужник. Побързай! — Натаниел пренебрегна силното желание да си почеше ухото; усещаше, че там виси нещо малко и гъделичкащо. Той изправи рамене, приглади си косата и забърза по коридора.
Лайм беше тръгнал за друго място. Прислужникът затваряше вратата.
— Чакай! — На Натаниел му се искаше гласът му да е по-дълбок и заповеден. Бързо се приближи до прислужника. — Пусни и мен вътре! Искат и още някой да сервира напитки!
— Не те познавам — каза мъжът и се намръщи. — Къде е младият Уилям?
— Ъм, заболя го главата. Повикаха мен в последния момент.
По коридора се чуха стъпки; заповеднически глас.
— Чакай!
Натаниел се обърна. Чу как Бартимеус изруга на края на ухото му. Чернобрадият наемник се приближаваше бързо, босоног, с подмятащо се парцаливо наметало и пламнали сини очи.
— Бързо! — Гласът на джина бе настоятелен. — Вратата е леко отворена — мушни се вътре!
Наемникът забърза крачка.
— Спрете това момче!
Но Натаниел вече забиваше силно тока на ботуша си в обувката на прислужника. Мъжът изкряска от болка, а протегнатата му ръка се дръпна назад. Натаниел се сгърчи и сви, за да избегне хватката и, бутайки вратата, се провря вътре.
Насекомото в ухото му подскачаше възбудено нагоре-надолу.
— Затвори ги отвън!
Той забута с всичка сила, но прислужникът подпираше от другата страна с цялата тежест на тялото си. Вратата започна да се отваря.
Тогава зад вратата прозвуча спокойният и мек глас на наемника.
— Не си прави труда — каза той. — Остави го да влезе. Заслужава си съдбата.
Натискът върху вратата отслабна и Натаниел успя да я затвори. В дървото изщракаха ключалки. Чу се издърпването на резетата.
Тънкото гласче отново проговори в ухото му.
— Ето това беше зловещо — каза той.
41
От момента, в който влязохме в съдбовната зала и границите й бяха запечатани, събитията се случиха бързо. Самото момче вероятно така и не успя да огледа добре ситуацията преди да се промени завинаги, но моите сетива, естествено, бяха по-изострени. За частици от секундата аз попих всичко, всеки детайл.