— … лета на Самарканд! Ще ви избие всичките! Не знам как, но ще бъде ужасно и…
Отегчено бръмбарът скарабей потупа Натаниел по рамото.
— Не си прави труда — рече той. — Никой не може да те чуе. Тя ни изолира132. — Той гледаше озадачено. — Не си ли бил вече в такава клетка? Себеподобните ти го използват срещу другите постоянно.
Наблюдавах Лавлейс. Очите му не се отделяха от Натаниел и усетих как в тях проблесна съмнение и гняв преди да се обърне да продължи речта си. Той се изкашля и изчака разговорите на магьосниците да утихнат. Междувременно една ръка се протегна към скрития рафт в катедрата.
Момчето започваше да се паникьосва, риташе слабовато подобните на гума стени на Клетката.
— Стой спокойно — казах аз. — Остави ме да я проверя: повечето Клетки имат слаби връзки. Ако намеря такава, ще мога да ни измъкна. — Превърнах се в муха и като тръгнах отгоре започнах да обикалям внимателно мембраните на Клетката в търсене на дефект.
— Но ние нямаме време…
Говорех нежно, за да го успокоя.
— Само гледай и слушай.
Не го показах, но самият аз вече бях притеснен. Момчето беше право: наистина нямахме никакво време.
— Но ние нямаме време… — започна Натаниел.
— Просто млъкни и гледай! — Мухата бръмчеше трескаво из затвора им. Определено звучеше паникьосана.
Натаниел едва имаше място да си движи ръцете и почти нямаше никакво, за да прави каквото и да било с краката си. Все едно че беше в саркофаг на мумия или в желязната девица133… При тази мисъл в него се надигна ужасът, който спохожда всички затворени същества. Той потисна нарастващото желание да пищи, пое дълбоко въздух и, за да се разсее по-лесно, се съсредоточи върху събитията около себе си.
След това злощастно прекъсване, магьосниците бяха насочили вниманието си обратно към говорителя, който се държеше сякаш нищо не се бе случило:
— На свой ред искам да благодаря на лейди Аманда, че предостави тази прекрасна резиденция… Между другото, мога ли да привлека вниманието ви върху забележителния таван с колекцията му от безценни полилеи? Те са взети от руините на Версай след Френските Войни и са направени от елмазени кристали. Техният дизайнер…
Лавлейс определено имаше какво да каже за полилеите. Всички делегати проточиха вратове нагоре, надавайки одобрителни възгласи. Разкошът на тавана в залата силно ги заинтересува.
Натаниел се обърна към мухата.
— Намери ли вече слабо място?
— Не. Направена е добре — избръмчах ядосано аз. — Защо ти трябваше да се оставяш да те хванат? Тук вътре сме безпомощни.
Безпомощен отново. Натаниел прехапа устни.
— Предполагам, че Лавлейс ще призове нещо — каза той.
— Разбира се. За тази цел си има рог, така че не му се налага да изрича заклинания. Пести му време.
— Какво ли ще бъде?
— Кой знае? Най-вероятно нещо достатъчно голямо, за да се разправи с този африт.
В гърлото на Натаниел отново се надигна паника, бореща се да излезе под формата на писък. Навън Лавлейс все още описваше сложността на тавана. Очите на момчето шареха напред-назад в опит да уловят погледа на един от магьосниците, но те все още бяха погълнати от прекрасните полилеи. Той сведе глава отчаяно.
И с крайчеца на окото си забеляза нещо странно.
Подът… Не можеше да е сигурен, защото светлините блестяха по стъклото, но помисли, че е видял движение по пода, като бяла вълна, която светкавично мина по него от далечната стена. Намръщи се; мембраните на Клетката пречеха на зрението му — не можеше да е сигурен какво точно вижда. Но беше почти сякаш нещо покриваше килима.
Мухата се въртеше наблизо от едната страна на главата му.
— Една нищожна утеха — каза тя. — Не може да е нещо прекалено могъщо, в противен случай на Лавлейс щеше да му се наложи да използва пентаграм. Амулетът е чудесно средство за лична защита, но истински силните същества трябва да се контролират внимателно. Не можеш да си позволиш да им дадеш свобода или да рискуваш тотално опустошение. Само виж какво се случи с Атлантида.
Натаниел нямаше никаква представа какво се бе случило с Атлантида. Той все още наблюдаваше пода. Внезапно беше осъзнал, че имаше някакво движение из цялата зала — сякаш целият под се променяше, въпреки че самото стъкло остана здраво и твърдо. Погледна между краката си и видя как усмихнатото лице на млада магьосничка отминава бързо под стъклото. Отблизо я следваше конска глава и листата на едно декоративно дърво…
Точно тогава осъзна истината. Не стъклото притискаше килима. Той се отдръпваше, бързо и незабележимо. И никой друг не го беше забелязал. Докато магьосниците зяпаха с отворени усти към тавана, подът под тях се променяше.
132
Нишките на Клетката действат като изолация. Не позволяват на някакъв предмет (или звук) да излезе от пашкула им. Това е един вид временен затвор, по-често употребяван срещу хора, отколкото срещу джинове.
133
Средновековен инструмент за изтезания, представляващ кутия във формата на жена, осеян с шипове от вътрешната страна. — Бел.прев.