— Ъъъ, Бартимеус… — каза той.
— Какво? Опитвам се да се концентрирам.
— Подът…
— О. — Мухата се настани на рамото му. — Това е лошо.
Докато Натаниел гледаше, декоративният преплетен край мина под него, после и украсеният с ресни ръб на килима. Той се отмести, разкривайки отдолу блестяща повърхност — вероятно направена от варосан хоросан, — на която с лъскаво черно мастило бяха написани огромни рунически символи. Натаниел моментално разбра върху какво стояха и само един поглед из стаята го потвърди. На места видя идеално нарисувани кръгове, две прави линии се съединяваха на върха на една звезда, елегантните извити линии на руническите знаци, черно и червено…
— Гигантски пентаграм — прошепна той. — И всички ние сме вътре в него.
— Натаниел — рече мухата. — Нали се сещаш, че ти казах да стоиш мирно и да не се опитваш да ръкомахаш и да крещиш?
— Да.
— Остави това. Движи се колкото можеш повече. Може би ще привлечем вниманието на някой от онези идиоти.
Натаниел се заподмята, размаха ръце и затръска глава насам-натам. Крещя, докато го заболя гърлото. Около него се въртеше мухата, чието тяло проблясваше в стотици ярки предупредителни цветове. Но близките магьосници не забелязаха нищо. Дори Джесика Уитуел, която беше най-близо, все още зяпаше тавана ентусиазирано.
Ужасната безпомощност, която Натаниел бе почувствал в нощта на пожара, отново го обзе. Усещаше как го напускат и енергията, и решителността му.
— Защо не поглеждат? — изстена той.
— От чиста алчност — отвърна мухата. — Съсредоточени са върху украсата за богатите. Така не става. Бих пробвал с Детонация, но при това разстояние ще те убие.
— Да, направи го — каза Натаниел.
— Само ако ме беше освободил от Безкрайния Затвор — размишляваше мухата. — Тогава бих могъл да изляза и да се преборя с Лавлейс. Ти естествено щеше си мъртъв, но щях спася всички останали, честна дума. И щях да им разкажа всичко за твоята саможертва. Това би… Гледай! Започва се!
Очите на Натаниел вече бяха отправени към Лавлейс, който бе направил рязко движение. Както сочеше тавана, с трескава бързина ръката му се снижи към задната част на катедрата. Измъкна нещо, захвърли покривалото му на пода и вдигна предмета към устните си: рог, стар, на петна, напукан. По челото му бяха избили капки пот, която лъщеше на светлината от полилеите.
Нещо от тълпата нададе нечовешки гневен рев. Магьосниците свалиха глави стреснато.
Лавлейс наду рога.
Когато килимът се отдръпна и се разкри гигантския пентаграм за призоваване, знаех, че ни предстои нещо гадно. Лавлейс беше предвидил всичко. Всички ние, включително и той, бяхме хванати в капан в кръга заедно с каквото и да предстоеше да призове от Другото Място. На прозорците имаше бариери и, без съмнение в стените също, така че нямаше шанс някой от нас да избяга. Лавлейс носеше Амулета на Самарканд — и чрез неговата сила беше неприкосновен, — но ние, останалите, щяхме да сме оставени на милостта на онова, което бе призовал.
Не бях излъгал момчето. Без ограничаващия пентаграм имаше граница на това, което всеки магьосник би призовал. Най-големите създания побесняват, ако им се даде някаква свобода134, а скритата рисунка на Лавлейс означаваше, че единствената свобода, която това създание предстоеше да получи, щеше да е само в тази стая.
Но магьосникът нямаше нужда от друго. Когато робът му си тръгнеше, единствен той от големците в Правителството щеше да остане жив и готов да поеме властта.
Той наду рога. Не предизвика никакъв звук на нито едно от седемте нива, но на Другото Място със сигурност беше проехтял силно.
Както се и очакваше, афритът реагира най-бързо. Точно когато се появи призоваващият рог, той изрева силно, сграбчи Рупърт Девъро за раменете и излетя към най-близките прозорци, набирайки скорост във въздуха. Разби се в стъклото: магическите бариери на него грееха в електрическо синьо и със сблъсък като гръмотевица беше отхвърлен назад в стаята, премятайки се през глава. Девъро се въртеше отпуснато в хватката му.
Лавлейс свали рога от устните си и леко се усмихна.
Умните магьосници бяха разбрали положението в момента, когато беше надут рога. На няколко рамене в безредица от цветни светкавици се появиха дяволчета. Други призоваха по-голяма помощ — жената до нас мърмореше заклинание, викайки своя джин.
Лавлейс слезе внимателно от подиума с отправени някъде високо нагоре очи. По повърхността на очилата му танцуваха светлинки. Костюмът му беше елегантен и безупречен. Не обърна внимание на ужаса около себе си.
134
Един от най-страшните примери е микенският преден пост Атлантида на остров Санторини в Средиземно море. Беше преди около 3500 години, ако не ме лъже паметта. Искаха да завладеят друг остров (или някаква подобна такава предвидима цел), така че техните магьосници се обединиха и призоваха едно агресивно същество. Не можеха да го контролират. Аз бях само на неколкостотин мили оттам, на египетската делта; чух експлозията и видях вълните на цунамито, които дойдоха с рев и потопиха африканския бряг. Седмици по-късно, когато нещата се поуспокоиха, корабите на фараона доплаваха до остров Санторини. Цялата централна част, заедно с хората и лъскавия град бяха потънали в морето. И всичко това, само защото не се бяха погрижили да има пентаграм.