Видях проблясване във въздуха.
Отчаяно се замятах към ъглите на паяжината, която ни обграждаше, в търсене на слабо място, но не намерих такова.
Още едно проблясване. Същността ми потрепери.
Много от магьосниците вече бяха на крака и надаваха глас тревожно, въртяха глави объркано на всички страни, докато дебелите решетки от желязо и сребро паднаха на мястото си пред всички прозорци и врати. Натаниел отдавна се бе отказал да се движи: очевидно беше, че никой нямаше да го забележи. Можеше само да гледа как един магьосник на известно разстояние отпред хвърли стола си на една страна, вдигна ръка и изстреля топка от жълти пламъци по Лавлейс само от няколко метра. За изненада на магьосника пламъкът леко промени курса си във въздуха и изчезна в центъра на гърдите на Лавлейс. Последният, който гледаше съсредоточено към тавана, явно не беше забелязал нищо.
Мухата бръмчеше напред-назад, блъскайки си главата в стената на Клетката.
— Това е работа на Амулета — каза тя. — Ще поеме всичко, което хвърлят по него.
Джесика Уитуел беше приключила със заклинанието: нисък, набит джин увисна във въздуха до нея; беше приел формата на черна мечка. Тя посочи и изкрещя заповед. Мечката се раздвижи напред във въздуха, загребвайки с крайниците си сякаш плуваше.
И други магьосници нападнаха Лавлейс: за около минута той беше в центъра на светкавична буря от яростна, пукаща енергия. Амулета на Самарканд погълна всичко. Лавлейс остана невредим и внимателно приглади косата си назад.
Афритът се беше вдигнал от мястото, където бе паднал и, след като остави заслепения министър-председател отпуснат на един стол, скочи в мелето. Полетя с бързи, блестящи крила, но Натаниел забеляза, че се приближи към Лавлейс по особена, кръгова траектория, избягвайки въздуха точно над подиума.
Няколко магьосници вече бяха успели да стигнат до вратата на залата и напразно се мъчеха с дръжките й.
Афритът изпрати мощна магия към Лавлейс. Или беше прекалено бърза, или беше най-вече на ниво, на което не виждаше, но Натаниел я съзря само като ефирна струйка дим, която за секунда стигна до магьосника. Нищо не се случи. Афритът наклони глава на една страна, сякаш се слиса.
От другата страна към Лавлейс бързо се приближаваше черната мечка-джин. От четирите й лапи изскочиха по два хищнически нокътя, подобни на ятагани.
Магьосниците бягаха без ред, насочвайки се към прозорците, вратата или просто нанякъде, придружавани от множество пищящи дяволчета.
После нещо се случи с африта. Натаниел сякаш гледаше отражението му в езеро, чиято повърхност изведнъж се раздвижи. Афритът сякаш се разтрошаваше, формата му се разцепваше на хиляди треперещи късове, които бяха засмукани към едно място във въздуха над подиума. След секунда изчезнаха.
Черната мечка-джин спря да гребе напред. Ноктите й се прибраха обратно. Тръгна назад много бавно и леко.
Мухата бръмчеше силно в ухото на Натаниел, крещейки в истинска паника.
— Случва се! — извика тя. — Не го ли виждаш?
Но Натаниел не виждаше нищо.
Една жена мина бягайки покрай тях, с отворена от ужас уста. Косата й беше бледосинкава.
Първото нещо, което повечето от тях забелязаха, бе афритът. Това беше най-зрелищното, истинската прелюдия, но всъщност в предишните няколко секунди се случиха много неща. Афритът нямаше късмет и толкова: в бързината да унищожи заплахата за господаря си, се приближи твърде близо до процепа.
Цепнатината във въздуха беше около четири метра дълга и се виждаше само на седмо ниво. Вероятно няколко от дяволчетата я забелязаха, но никой от хората не можеше да я е видял135. Това не беше хубав, чист, вертикален процеп, а диагонален, с назъбени ръбове, сякаш въздухът беше разкъсан като дебел, мъхест плат. От затвора си я бях наблюдавал как се образува: след първоначалното блещукане над подиума, въздухът завибрира, разкриви се неистово и накрая се скъса по тази линия136.
С появяването на процепа започнаха и промените.
Катедрата на подиума се промени: веществото се превърна от дърво в глина, после в странен, оранжев метал, след това в нещо, което подозрително приличаше на восък за свещи. Леко се изкриви от едната страна сякаш се топеше.
От повърхността на подиума изникнаха няколко стръка трева.
Кристалните парченца на полилея точно над него се превърнаха в ситни капки вода, увиснаха на място за секунда, блещукайки в множество цветове и после паднаха на пода като дъжд.
135
Освен ако не бяха забелязали едно неясно сиво петно по ръба на процепа. Точно там светлината постепенно изчезваше и се оттичаше към Другото Място.
136
Действаше старият принцип на дъвката. Представете си, че издърпвате ивица сдъвкана дъвка с пръсти: първо остава цяла и се разтяга, после изтънява някъде по средата. Накрая на най-тънкото място се образува малка дупка, която бързо се разраства. В този случай призоваването на Лавлейс беше като дърпане. С малко помощ на нещото от другата страна.