Натаниел и мармозетката се проснаха един до друг, а Лавлейс застана над тях. Очилата на магьосника висяха накриво от едното му ухо. При отмятането, ръцете на Натаниел бяха отпрали половината му яка. Около врата му се откриваше златната верига на Амулета на Самарканд.
— И така — каза Лавлейс, намествайки очилата си, като се обърна към Натаниел, — ти отхвърли предложението ми. Жалко. Как се изплъзна от Морис? С помощта на това нещо ли? — Той посочи мармозетката. — Предполагам, че е Бартимеус.
Натаниел се беше задъхал, заболя го, като се опита да стане.
Мармозетката вече беше на крака и нарастваше, променяше очертанията си.
— Хайде — изсъска тя на Натаниел. — Преди да има възможност да…
Лавлейс направи знак и изрече една дума. Едра форма с глава на чакал се материализира до рамото му.
— Нямах намерение да те призовавам — каза магьосникът. — Толкова е трудно да се намерят добри роби, а от хората и джиновете тук, подозирам, единствено аз ще изляза от тази стая жив. Но понеже виждам, че Бартимеус е тук, ми изглежда несправедливо да не ти дам шанс да го довършиш. — Лавлейс направи непринуден жест към гаргойла, който сега стоеше приведен и готов до Натаниел. — И този път, Джабор — каза той, — не ме подвеждай.
Демонът с глава на чакал пристъпи напред. Гаргойлът изруга и се метна във въздуха. От гърба на Джабор изникнаха две крила с червени вени; те плеснаха веднъж, издавайки пукащ звук като от чупещи се кости и го понесоха в преследване.
Натаниел и Лавлейс останаха загледани един в друг. Болката в диафрагмата на Натаниел се бе поуспокоила малко и той успя да се изправи на крака. Не откъсваше очи от блясъка на златото около гърлото на магьосника.
— Знаеш ли, Джон — рече Лавлейс, потупвайки небрежно с рога по дланта на ръката си, — ако поначало беше имал късмета да чиракуваш при мен, можехме да извършим велики дела заедно. В теб виждам нещо; сякаш гледам в огледало дните на моята младост — и двамата имаме еднаква воля за власт. — Той се усмихна, показвайки белите си зъби. — Но мекотата и посредствеността на Ъндъруд те развалиха.
Тук той млъкна, понеже един виещ магьосник се препъна между тях. Кожата му блестеше като дребни люспи в цветовете на дъгата. От цялата стая долитаха объркани, неравномерни звуци от изкривена и объркана магия, която се сблъскваше с шоковите вълни излъчвани от Рамутра. Повечето магьосници и техните дяволчета се бяха струпали до далечната стена почти един върху друг в опита си да избягат. Голямото създание се движеше към тях с мързеливи крачки, оставяйки диря от променени останки след себе си: трансформирани столове, пръснати чанти и лични принадлежности — всичките разпънати, изкривени, блещукащи в неестествени тонове и цветове. Натаниел се опита да ги заличи от ума си. Той гледаше веригата на Амулета и се подготвяше за още един опит.
Лавлейс се усмихна.
— Дори и сега не си се отказал — продължи той. — И точно за това говоря — това е желязната ти воля в действие. Много добре. Но ако ми беше чирак, щях да те науча да я сдържаш, докато си способен да я използваш. Ако ще оцелява, истинският магьосник трябва да е търпелив.
— Да — каза Натаниел дрезгаво, — казвали са ми това и преди.
— Трябваше да ги послушаш. Е, вече е прекалено късно да те спася; причини ми твърде много вреди, а дори и да бях склонен, не мога да направя нищо за теб тук вътре. Амулетът не може да се споделя.
За момент той се обърна към Рамутра: демонът беше заклещил в ъгъла една отдалечена групичка магьосници и се пресягаше към тях с извити пръсти. Един пронизителен писък изведнъж беше прекъснат.
Натаниел мръдна леко. Погледът на Лавлейс моментално се върна към него.
— Все още се бориш? — каза той. — Щом не мога да разчитам да кротуваш и да умреш заедно с всички онези глупаци и страхливци, ще трябва най-напред да се отърва от теб. Приеми го като комплимент, Джон.
Той постави рога на устните си и го наду леко. Кожата на Натаниел настръхна, усети промяна зад себе си.
При звука от рога Рамутра бе спрял. Смущението в нивата, което маркираше краищата му, се усили, сякаш излъчваше силна емоция, вероятно гняв. Натаниел го видя да се обръща, явно гледаше Лавлейс през цялата ширина на залата.
— Не се колебай, робе! — извика Лавлейс. — Ще изпълниш заповедта ми! Момчето трябва да умре първо.
Натаниел усети върху себе си извънземен поглед. Със странна, далечна яснота, той забеляза красив, златен гоблен, висящ на стената зад гигантската глава. Изглеждаше по-голям, отколкото беше нормално, сякаш същността на демона го увеличаваше.
— Ела! — Гласът на Лавлейс звучеше дрезгаво и сухо. Огромна вълна тръгна от демона, превръщайки близкия полилей в множество дребни жълти птички, които излетяха и се насочиха към покривните греди на залата преди да се разтворят във въздуха. Той замислено обърна гръб на останалите магьосници и тръгна към Натаниел.