Червата на Натаниел се преобърнаха. Той отстъпи.
До себе си чу кикота на Лавлейс.
И така, ето ни отново, Джабор и аз, като партньори в един танц — аз отстъпвах, той ме следваше, стъпка по стъпка в синхрон. Летяхме през хаоса на залата, избягвайки тичащите хора, експлозиите от пренасочена магия, шоковите вълни, които излизаха от огромното създание, крачещо в средата. Джабор беше направил гримаса, която можеше да представлява раздразнение или несигурност, понеже дори и неговата изключителна издръжливост щеше да е подложена на изпитание в тази нова среда. Реших да подкопая морала му.
— Какво е усещането да си по-низш от Факарл? — извиках, като се мушнах зад един от малкото останали полилеи. — Не виждам Лавлейс да рискува неговия живот като го призовава тук днес.
От другата страна на полилея Джабор се опита да хвърли по мен Чума, но една енергийна вълна я разстрои и тя се превърна в облак от красиви цветя, падащи на пода.
— Очарователно — казах. — Другото, което трябва да научиш, е да ги подреждаш правилно. Ще ти заема една чудесна ваза, ако искаш.
Не мисля, че разбирането на обиди от страна на Джабор се простира толкова далеч, че да схване тази, но той разбра тона и това всъщност го предизвика да отговори устно.
— ИЗВИКА МЕН, ЗАЩОТО СЪМ ПО-СИЛЕН! — изрева той, изскубна полилея от тавана и го запрати по мен. Аз се отдръпнах като балерина, той се разби в стената и малките парчета кристал се посипаха като дъжд върху наведените глави на магьосниците.
Джабор не изглеждаше много впечатлен от тази грациозна маневра. — СТРАХЛИВЕЦ! — изкрещя той. — ВИНАГИ СЕ ПРОМЪКВАШ И ПЪЛЗИШ, И БЯГАШ, И СЕ КРИЕШ.
— Нарича се интелигентност — казах аз, правейки пирует във въздуха, сграбчвайки една натрошена греда от тавана, която метнах по него като копие. Той не си направи труда да се помести, а я остави да се счупи в раменете му и да падне. После тръгна към мен. Въпреки чудесните думи, нито промъкването, нито пълзенето, нито бягането, нито криенето имаха голям ефект точно сега, а и поглеждайки надолу в залата видях, че ситуацията всъщност се влошава и то много бързо. Рамутра140 се бе обърнал и напредваше обратно през стаята към мястото, където стояха магьосникът и моят господар. Не беше трудно да се досетя какво възнамеряваше Лавлейс: момчето бе станало прекалено дразнещо, за да го остави да живее дори и още миг. Напълно го разбирах.
Лавлейс все още държеше рога и все още носеше Амулета. Дотук не бяхме спечелили нищо. Трябваше някак да бъде разсеян преди Рамутра да се приближеше достатъчно, за да унищожи момчето. Хрумна ми една неочаквана идея. Интересно… Но първо трябваше да се отърва от Джабор за малко.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, понеже Джабор е от упоритите.
Избегнах протегнатите му пръсти и се спуснах надолу през въздуха, някъде към средата на стаята. Заради близостта си до процепа, подиумът отдавна се беше свил до някакво желирано вещество. Навсякъде наоколо имаше пръснати обувки и столове, но нямаше нито един жив в този район.
Спуснах се с пълна скорост. Чух как отзад Джабор се впуска в яростно преследване.
Колкото повече се приближавах до процепа, толкова повече се опъваше същността ми — усещах как засмукването започва да ме дърпа напред; ефектът беше доста подобен на неприятното усещане при призоваване. Когато стигнах до границата на поносимостта си, спрях на място във въздуха, направих едно бързо задно салто и се изправих лице в лице с идващия насреща Джабор. Ето го, носеше се със свистене надолу, ядосан, с разперени ръце, без дори да се замисли за опасността зад мен. Той искаше само да докопа същността ми с нокти и да ме разкъса, както бе направил с една от жертвите си от стария Омбос141 или Финикия.
Но аз не бях някакъв си човек, свит и разтреперан в тъмнината на храма. Аз съм Бартимеус и освен това не съм страхливец. Останах на мястото си142.
Джабор се спускаше. Наведох се като борец.
Той отвори уста да нададе чакалския си вой…
Плеснах с крила и малко се издигнах. Докато минаваше под мен аз се извъртях и го изритах в гърба с всичка сила. Движеше се прекалено бързо, за да спре изведнъж, особено пък след моята дружеска помощ. Крилата му се обърнаха напред в усилие… Той забави… започна да се обръща, ръмжейки…
140
Точно за това създание не бях чувал преди. Това наистина не е изненадващо, защото има хиляди от нас, които магьосниците най-жестоко са призовали — и така са им дали имена — но има и безброй много, които се смесват в Другото Място без да имат нужда от имена. Вероятно сега Рамутра бе призован за пръв път.
141