Процепът го задърпа. Изведнъж на лицето му се появи изражение на съмнение. Опита се да размаха крила, но те не се движеха както трябва. Сякаш бяха потопени в бързо течащ сироп. От краищата им се откъснаха частици сиво-черно вещество и те бяха изсмукани. Същността му си заминаваше. Направи невероятно усилие и дори успя малко да напредне към мен. Вдигнах палци одобрително.
— Браво — казах аз. — Мисля, че успя с пет сантиметра. Продължавай. — Той направи още едно херкулесово усилие. — Още един сантиметър! Добър опит! Скоро ще ме пипнеш. — За да го окуража, протегнах нахално крак към него и го размахах пред лицето му, но не толкова близо, че да ме стигне. Той изръмжа и се опита да замахне, но сега вече същността му се изливаше от повърхността на крайниците му и се притегляше към процепа; мускулестото му тяло очевидно се променяше и изтъняваше. Когато силата му се изгуби, притеглянето на процепа стана по-голямо и той започна да се движи назад, първо бавно, после по-бързо.
Ако Джабор имаше поне половин мозък, можеше да се превърне в комар или нещо подобно: вероятно при по-малки размери щеше да успее да се освободи от гравитационното притегляне на процепа. Един приятелски съвет щеше да го спаси, но бедният аз бях прекалено зает да го наблюдавам как се разнищва, че да помисля за това, докато не стана твърде късно. Сега задните му крайници и крилата се променяха в течни поточета от мазно, сиво-черно вещество, което описваше спирала към процепа и изчезваше от земята. Не може да му е било приятно, особено при условие, че заповедта на Лавлейс все още го задържаше тук, но лицето му не изразяваше болка, а само омраза. И продължи така до края. Дори когато задната част на главата му изгуби формата си, пламтящите му червени очи все още бяха впити в моите. После изчезнаха в процепа и аз останах сам, махайки му нежно за сбогом.
Не губих много време с прощаването. Трябваше да обърна внимание на други неща.
— Изумително нещо е Амулета на Самарканд. — Дали от страх или от жестоко възхищение заради контрола си, Лавлейс продължаваше да поддържа едностранния си разговор с Натаниел, дори докато Рамутра крачеше безмилостно към тях. Явно не можеше да се удържи и да млъкне. Натаниел отстъпваше бавно, безнадеждно, знаейки, че не може да направи нищо.
— Виждаш ли, Рамутра разстройва стихиите — продължи Лавлейс. — Където и да стъпи той, стихиите се разбунват. И това унищожава правилния порядък, от който зависи магията. Нищо, което някой от вас би опитал, не може да го спре: всеки магически опит ще се провали — вие не можете да ме нараните, не можете и да избягате. Рамутра ще се разправи с всички ви. Но Амулета съдържа сила, равна и противоположна на Рамутра; затова аз съм в безопасност. Той дори може да ме вдигне до устата си, така че хаосът да беснее около мен, а аз няма да усетя нищо.
Демонът беше преполовил разстоянието до Натаниел и набираше скорост. Една от огромните му, прозрачни ръце бе протегната. Може би нямаше търпение да го опита.
— Моят скъп господар предложи този план — каза Лавлейс, — и, както винаги, беше прав. Точно в този момент той ни гледа.
— Имаш предвид Скайлър ли? — Дори на прага на смъртта, Натаниел не можа да се удържи да не изпита малко свирепо удовлетворение. — Съмнявам се. Той лежи мъртъв горе.
За пръв път самообладанието на Лавлейс го напусна. Усмивката му трепна.
— Точно така — рече Натаниел. — Аз не само избягах от него. Аз го убих.
Магьосникът се изсмя.
— Не ме лъжи, детенце…
Зад Лавлейс прозвуча женски глас, мек и жаловит.
— Саймън!
Магьосникът погледна назад. Там стоеше Аманда Каткарт, на една ръка разстояние, с накъсана и омърляна рокля, с разчорлена, леко червеникава коса. Тя куцаше, докато се приближаваше, протегнала ръце, на лицето й бяха изписани объркване и ужас.
— О, Саймън — каза тя. — Какво направи?
Лавлейс пребледня и се обърна с лице към жената.
— Стой далеч! — извика той. В гласа му се долавяше нотка на паника. — Махай се!
Очите на Аманда Каткарт се наляха със сълзи.
— Как можа да направиш това, Саймън? И аз ли ще умра?
Тя се наклони напред. Смутен, магьосникът вдигна ръце да я отблъсне.
— Аманда, аз… аз съжалявам. Това… то трябваше да стане.
— Не, Саймън — ти ми обеща толкова много.
Отстрани Натаниел се прокрадваше по-близо.
Объркването на Лавлейс се превърна в гняв.
— Махай се от мен, жено, или ще извикам демона да те разкъса на парчета! Виж, вече е почти до теб! — Аманда Каткарт не помръдна. Изглежда вече не я беше грижа.
— Как можа да ме използваш така, Саймън? След всичко, което каза. Ти нямаш чест.