Натаниел направи още една бавна стъпка. Сега очертанията на Рамутра се извисяваха над него.
— Аманда, предупреждавам те…
Натаниел подскочи напред и го сграбчи. Пръстите му одраскаха кожата на врата на Лавлейс, после стиснаха нещо студено, твърдо и подвижно. Веригата на Амулета. Дръпна я с всичка сила. В първия момент главата на магьосника отскочи към него, после някъде се скъса брънка от веригата и тя остана в ръката му.
Лавлейс нададе страшен вик.
Натаниел падна и се претърколи на пода. Брънките на веригата го удариха в лицето. Той я сграбчи с две ръце, хващайки малкото, кръгло нещо, което висеше по средата на скъсаната верига. Когато го направи, усети как от него се смъкна огромна тежест, сякаш нечий безмилостен поглед изведнъж се бе преместил другаде.
Лавлейс се бе замаял в първия момент на нападението, после се приготви да се хвърли върху Натаниел, но две нежни ръце го дръпнаха назад.
— Чакай, Саймън, нима би наранил едно бедно, сладко момче?
— Ти си луда, Аманда! Махни се от мен! Амулета, аз трябва…
За секунда се бореше да се освободи от отчаяната хватка на жената, после очите му забелязаха извисяващото се присъствие точно над него. Краката му се подкосиха. Сега Рамутра беше много близо до тримата: от присъствието му платът на дрехите им се развя неудържимо, а косите им се разпиляха по лицата. Въздухът около тях затрепери като наелектризиран.
Лавлейс се сгърчи и отстъпи, като едва не падна.
— Рамутра! Заповядвам ти — хвани момчето! Той открадна Амулета! Той не е истински защитен! — Гласът му не беше убедителен. Една огромна, прозрачна ръка се протегна. Лавлейс удвои настойчивостта си. — Тогава забрави за момчето, хвани жената! Първо вземи нея!
Ръката спря за секунда. Лавлейс направи неистово усилие и се отскубна от ръцете на жената.
— Да! Виждаш ли? Ето я! Вземи първо нея!
Отвсякъде и отникъде се разнесе глас, сякаш някакво огромно множество говореше едновременно.
— НЕ ВИЖДАМ НИКАКВА ЖЕНА. САМО ЕДИН УХИЛЕН ДЖИН.
Лицето на Лавлейс се вкамени. Той се обърна към Аманда Каткарт, която го гледаше с агонизиращ и умолителен поглед. И докато я гледаше, чертите й бавно се промениха. На лицето й, от ухо до ухо, се разтегна триумфална, злобна усмивка. После, за част от секундата, една от ръцете й се изви напред, отскубна призоваващия рог от отпускащата се ръка на Лавлейс и го отмъкна. С един скок Аманда Каткарт изчезна, а мармозетката увисна на опашката си на една стойка за лампа на няколко метра от тях. Тя размаха весело рога към втрещения магьосник.
— Нали нямаш нищо против да взема това? — извика. — Там, където отиваш, няма да ти трябва.
Сякаш всичката енергия напусна магьосника; кожата му увисна отпусната и посивяла на костите му. Раменете му се отпуснаха; той пристъпи към Натаниел, като че ли вяло се опитваше да си върне Амулета… после една голяма ръка се протегна надолу, обхвана го и Лавлейс бе вдигнат във въздуха. Издигаше се все по-високо и по-високо, а тялото му се превръщаше и променяше. Главата на Рамутра се снижи към него. Видя се как се отваря нещо като уста. Секунда по-късно Саймън Лавлейс изчезна.
Демонът спря и се огледа за кикотещата се мармозетка, но засега тя бе изчезнала. Игнорирайки Натаниел, който все още лежеше проснат на пода, той се обърна тежко към магьосниците в другия край на залата.
До Натаниел проговори познат глас.
— Двама заминаха, остана един — каза той.
Бях толкова опиянен от успеха на хитрия си номер, че поех риска да се превърна в Птолемей, докато вниманието на Рамутра беше отвлечено другаде. Джабор и Лавлейс вече ги нямаше и сега оставаше да се справим само с голямото създание. Сръчках господаря си с ботуш. Той лежеше по гръб, прегърнал Амулета на Самарканд с ръце, както майка прегръща бебето си. Бях оставил призоваващия рог на пода до него.
Той седна с усилие.
— Лавлейс… видя ли?
— Аха, не беше красиво.
Изправи се вдървено на крака, очите му светеха със странен блясък — наполовина ужасени, наполовина екзалтирани.
— Взех го — прошепна той. — Взех Амулета на Самарканд.
— Да — отвърнах бързо. — Браво. Но Рамутра още е при нас и ако искаме да получим помощ, трябва да побързаме.
Погледнах към далечния край на аудиторията. Въодушевлението ми се стопи. Струпаните министри вече представляваха една печална купчина — или разтреперани в тъпо униние блъскаха по вратите, или се биеха злобно един с друг за място, колкото можеше по-далеч от идващия Рамутра. Беше един много непоучителен спектакъл, като да гледаш как куп плъхове се боричкат в отходния канал. Освен това беше и крайно притеснително: понеже нито един от тях не изглеждаше в състояние да изрече сложното заклинание за отпращане.