— Хайде — казах, — докато Рамутра вземе част от тях, ние можем да мобилизираме другите. Кой е най-вероятно да си спомня контрамагията?
Устните му се свиха.
— Никой от тях, като ги гледам.
— Дори и така да е, трябва да опитаме. — Задърпах го за ръкава. — Хайде. Никой от нас не знае заклинанието.
— Говори за себе си — рече момчето бавно. — Аз го знам.
— Ти? — Малко бях изненадан. — Сигурен ли си?
Той ме изгледа навъсено. Физически беше в доста плачевно състояние — пребледняла кожа, натъртен и кървящ, люлеейки се на краката си. Но в очите му гореше ярък, решителен пламък.
— Това вероятно дори не ти е хрумвало, нали? Да, учил съм го.
В гласа му имаше нещо повече от намек за колебание, както и в очите му — видях как то се бори с решимостта му. Опитах се да не звуча скептично.
— Това е на високо ниво — казах. — И е сложно. Ще трябва да счупиш рога в точно определения момент. Сега не е време за фалшива гордост, момче. Все още можеш да…
— Да поискам помощ? Не мисля така. — Дали заради гордостта или реалността, той беше напълно прав. Рамутра вече почти беше стигнал до магьосниците и нямаше шанс да получим помощ от тях. — Отдръпни се — каза той. — Трябва ми място да помисля.
За момент се поколебах. Въпреки че силата на характера му бе достойна за възхищение, прекалено добре виждах накъде водеше всичко това. Със или без Амулета, последствията от едно погрешно отпращане винаги са катастрофални и този път аз щях да пострадам заедно с него. Но не можех да измисля нищо друго.
Отдръпнах се безпомощно. Господарят ми вдигна призоваващия рог и затвори очи.
Затвори очи, за да не вижда хаоса в залата и задиша колкото можеше по-бавно и по-дълбоко. Звуците на болка и ужас все още долитаха до него, но той ги изхвърляше от съзнанието си със силата на волята.
Поне това бе сравнително лесно. Но му говореха и множество вътрешни гласове и той не можеше да се изолира от тяхната врява. Това беше неговият момент! В този миг хилядите обиди и лишения щяха да бъдат отхвърлени и забравени! Той знаеше заклинанието — беше го научил много отдавна. Щеше да го изрече и всички щяха да видят, че повече не може да бъде пренебрегван. Винаги, винаги го бяха подценявали! Ъндъруд го смяташе за идиот, за глупак, който едва ли можеше да нарисува и кръг. Той бе отказал да повярва, че чиракът му може да призове джин от какъвто и да е вид. Лавлейс го смяташе за слаб, по детски мекушав и все пак мислеше, че може да бъде изкушен от първото неясно предложение за власт и статус. Той отказа да приеме и, че Натаниел е убил Скайлър: той бе умрял, докато го отричаше. А сега, дори и Бартимеус, собственият му прислужник, се съмняваше, че той знае заклинанието за Отпращане! Винаги, винаги го отритваха.
В този момент всичко беше в негови ръце. Твърде често преди го бяха оставяли безсилен — заключен в стаята си, изнесен от пожара, обран от обикновените, затворен в Клетката… Споменът за тези унижения го изгаряше. Но сега той щеше да действа — щеше да им покаже!
Пулсирането на наранената му гордост почти го надви. Но по-дълбоко в нея, под това отчаяно желание да успее заради самия себе си, напираше да излезе друго желание. Някъде далеч чу как някой пищи от страх и потрепери от съжаление. Ако не успееше да си припомни заклинанието, безпомощните магьосници щяха да умрат. Техният живот зависеше от него. А той притежаваше познанието да им помогне. Обратното призоваване, Отпращането. Как беше? Беше чел заклинанието, знаеше, че го е чел. Беше го запечатал в паметта си още преди месеци. Но сега не можеше да се концентрира, не можеше да си го спомни.
Не се получаваше. Всички те щяха да умрат, точно както госпожа Ъндъруд, а той отново щеше да се провали. Колко силно само искаше да им помогне! Но само желанието не беше достатъчно. Повече от всичко останало той искаше да помогне на госпожа Ъндъруд, да я измъкне от пламъците. Ако можеше, щеше да даде живота си вместо нейния. Но не я беше спасил. Него го изнесоха, а тя си отиде завинаги. Обичта му не струваше нищо.
За момент, споменът за загубата му и силата на настоящото му желание се смесиха в него. По бузите му потекоха сълзи.
Търпение, Натаниел.
Търпение…
Той задиша бавно. Тъгата му избледня и в огромната бездна нахлу споменът за спокойствието в градината на господаря му — отново видя рододендроновите храсти, проблясването на листата им в тъмнозелено под слънцето. Видя как от ябълковите дървета отронваха белите им цветове, а на червената тухлена стена лежеше котка. С пръстите си почувства лишеите, видя мъха по статуята; отново се почувства защитен от външния свят. Представи си госпожица Лутиен, седяща тихо край него, докато скицираше нещо. У него се прокрадна чувство на спокойствие.