Но сега беше изминал още един ден и бъдещето му бе решено. Официална кола го беше откарала до дома на новия му господар — едно модерно крайречно жилище на южния бряг на Темза. Вечерята щеше да бъде сервирана в осем и половина; господарят му щеше да го чака в трапезарията в осем и петнайсет. Това означаваше, че Натаниел и аз имахме цял час насаме. Смятах да го използвам правилно.
Стаята съдържаше обичайните мебели: легло, бюро, гардероб (достатъчно голям, за да влезеш в него и доста скъп), библиотека, нощна масичка, стол. Една вътрешна врата водеше до малка самостоятелна баня. На чистия таван имаше една доста силна електрическа лампа, а на стената — малък прозорец. Навън луната огряваше водите на Темза. Момчето гледаше към Парламента, почти срещу нас, със странно изражение на лицето.
— Сега е много по-близо — казах аз.
— Да. Тя щеше да е много горда. — Той се обърна и видя, че се бях превърнал в Птолемей и се бях излегнал в леглото му. — Махни се оттам! Не искам ужасната ти… Ей! — Той забеляза една книга, натикана на лавицата до леглото. — „Строфите на Фауст“! Мое собствено копие. Това е изумително! Ъндъруд ми забрани да се докосвам до нея.
— Само помни — на Фауст те не са му донесли нищо хубаво.
Той прелистваше страниците.
— Великолепно… И господарката ми казва, че мога да извършвам дребни призовавания в стаята си.
— А, да — добрата ти, сладка нова господарка. — Поклатих тъжно глава. — Харесваш я, нали?
Той кимна енергично.
— Госпожа Уитуел е много могъща. Ще ме научи на много неща. И ще се отнася към мен с подходящото уважение.
— Така ли мислиш? Тя е почтен магьосник, нали? — Направих кисела физиономия. Старата ми приятелка Джесика Уитуел, слабият като точилка министър по сигурността, началник на Тауър, контролираща Скръбното Кълбо… Да, тя наистина беше могъща. И това, че властите бяха поверили Натаниел на нейните нежни грижи, без съмнение показваше колко високо мнение имат за него. Тя със сигурност щеше да е по-различен господар от Артър Ъндъруд и щеше да се погрижи талантът му да не се похаби… А какво щеше да направи с темперамента му беше друг въпрос. Е, без съмнение той получаваше точно това, което заслужаваше.
— Тя каза, че имам пред себе си голяма кариера — продължи той, — ако си изиграя картите правилно и работя усилено. Каза, че ще надзирава обучението ми и ако всичко върви добре, ще ме пуснат при големите и скоро ще работя в някой министерски отдел, за да натрупам опит. — В очите му отново се беше появил триумфалният поглед, от който ми се прииска да го взема на коленете си. Започнах усилено да се прозявам и да оправям възглавницата, но той продължаваше. — Няма ограничение за възрастта, каза тя, само за таланта. Аз казах, че искам да се включа в министерството на вътрешните работи — точно те преследват Съпротивата. Знаеш ли, че е имало още едно нападение, докато сме били извън Лондон? Един офис в Уайтхол е бил взривен. Все още никой не е успял да направи пробив в разследването, но се обзалагам, че аз мога да ги отрия. Като начало, ще хвана Фред и Стенли — и онова момиче. След това ще ги накарам да проговорят, после ще…
— Задръж малко — рекох аз. — Не направи ли вече повече от достатъчно за един човешки живот? Само си помисли — уби двама полудели за власт магьосници и спаси сто полудели за власт магьосници… Ти си герой.
Той не разбра лекия ми сарказъм.
— Така казва господин Девъро.
Изведнъж станах, поставих ръце зад ушите си и се обърнах към прозореца.
— Чуй това! — възкликнах.
— Какво?
— Това е звукът на много хора, които не ликуват.
Той ме изгледа навъсено.
— Какво означава това?
— Означава, че правителството държи всичко това в тайна. Къде са фотографите? Къде са вестникарите? Бих очаквал да си на първа страница на „Таймс“ тази сутрин. Би трябвало да те разпитват за историята на живота ти, да ти дават медали на обществени места, да слагат лика ти на евтини пощенски марки в ограничен тираж… Но не го правят, нали?
Момчето подсмръкна.
— Трябва да го пазят в тайна в интерес на сигурността. Така ми казаха.
— Не, по-скоро е в интерес на това да не изглеждат глупаво. „ДВАНАЙСЕТГОДИШЕН СПАСЯВА ПРАВИТЕЛСТВОТО“? Ще им се присмиват по улиците. А това е нещо, което магьосниците никога не биха искали да им се случи, от мен да го знаеш. Когато се случи, това е началото на края.
Момчето се ухили самодоволно. Беше прекалено млад, за да разбере.