Бързата смяна от нещо голямо (крокодила) към нещо малко (лисицата) беше внимателно преценена от моя страна. Шестте ръце, които допреди малко се бяха борили да се справят с големи размери, сега изведнъж стискаха нищото, а малката червена топка косми падна на пода през размахващите се пръсти. В същия момент там, където доскоро беше гърлото на крокодила, прелетя блестящ сребърен снаряд и се заби в металната врата отзад.
Лисицата хукна нагоре по уличката, лапите й се движеха бързо по хлъзгавия паваж.
Отпред прозвуча пронизителна свирка. Лисицата спря. По вратите и тухлените стени зашариха прожектори. Светлините бяха последвани от бягащи крака.
Това беше всичко, от което се нуждаех. Нощната полиция идваше.
Точно когато един лъч се насочи към мен, аз скочих плавно в отворената паст на една пластмасова кофа за боклук — глава, тяло и опашка се скриха вътре. Светлината мина над кофата и продължи по уличката.
След нея дойдоха мъже, които викаха, надуваха свирките си и тичаха към мястото, където бях оставил момичето и нейните приятели. Последва ръмжене и остра миризма, и нещо, което може би беше голямо куче се втурна след тях в тъмнината на нощта.
Звуците отекнаха надалеч. Свита удобно на кълбо между една пробита торба за смет и щайга с празни бутилки от оцет, лисицата се заслуша с щръкнали напред уши. Виковете и свирките се отдалечиха и объркаха, а на лисицата й се стори, че се сляха и се превърнаха в тревожен вой.
После изведнъж шумът заглъхна. Уличката утихна.
Лисицата лежеше сама долу в мръсотията.
8
Артър Ъндъруд беше магьосник от среден ранг, който работеше за Министерството на вътрешните работи. Един самотник с малко заядлив характер, той живееше с жена си Марта във висока грегорианска къща29 в Хайгейт.
Господин Ъндъруд никога не бе имал чирак, нито пък искаше такъв. Беше си достатъчно щастлив да работи сам. Но знаеше, че рано или късно, като всички други магьосници щеше да му дойде реда и да приеме дете в къщата си.
И ето, че неизбежното се случи: един ден пристигна писмо от Министерството по заетостта, в което се съдържаше омразното искане. С мрачно примирение, господин Ъндъруд изпълни своя дълг. В определения ден той отиде до Министерството да вземе своето безименно задължение.
Изкачи се по мраморните стъпала между две гранитни колони и влезе в кънтящото фоайе. Това беше едно огромно, безинтересно място. Между дървените врати от двете страни мълчаливо сновяха чиновници, тракайки почтително с обувки по пода. В далечния край на фоайето бяха издигнати две статуи на бивши министри по заетостта с огромни размери, а между тях беше сбутано едно отрупано с документи бюро. Господин Ъндъруд се приближи. Чак след като стигна до бюрото, зад крепостната стена от купища папки, успя да види лицето на дребния усмихнат чиновник.
— Здравейте, сър — каза чиновникът.
— Младши министър Ъндъруд. Тук съм, за да взема своя нов чирак.
— А, да, сър. Очаквах ви. Само трябва да подпишете някои документи… — Той затършува в близката купчина. — Няма да отнеме дълго. После можете да го вземете от дневната стая.
— Него? Значи е момче?
— Петгодишно момче. Много будно, ако можем да съдим по тестовете. Естествено, в момента е малко разстроено… — Чиновникът откри една дебела папка документи и взе химикалката, окачена над ухото му. — Бихте ли си поставили инициалите на всяка страница и подписали на пунктирните линии…
Господин Ъндъруд размаха химикалката.
— Родителите му са заминали, нали?
— Да, сър. Дори не толкова бързо, колкото им се искаше. Обичайното: вземай парите и бягай, ако ме разбирате правилно, сър. Едва успяха да спрат, за да се сбогуват с него.
— Ами всички останали нормални мерки за безопасност?
— Регистрите за неговото раждане са иззети и унищожени, сър, а той беше стриктно инструктиран да забрави рожденото си име и да не го разкрива пред никого. Сега той е официално неоформен. Можете да започнете с него от нулата.
— Много добре. — Господин Ъндъруд довърши с въздишка последния си приличен на паяк подпис и подаде документите обратно. — Ако това е всичко, предполагам, че най-добре е да отида и да го взема.
Той тръгна надолу по низ от тихи коридори и влезе през една тежка врата с ламперия в светло боядисана стая, пълна с играчки за забавляване на нещастни деца. Там, между едно намръщено люлеещо се конче и пластмасова кукла на магьосник със смешна конусовидна шапка, той видя едно малко бледолико момче. Съвсем доскоро беше плакало, но за щастие беше спряло. Погледнаха го две зачервени очи. Господин Ъндъруд се прокашля.