— Аз съм Ъндъруд, твоят господар. Сега започва истинският ти живот. Ела с мен.
Детето подсмръкна шумно. Господин Ъндъруд забеляза, че брадичката му се разтрепери застрашително. С известно отвращение той хвана момчето за ръката, вдигна го на крака и го поведе по кънтящия коридор към чакащата го кола.
По пътя обратно към Хайгейт магьосникът се опита да накара момчето да проговори, но срещна само мълчание и сълзи. Това не му се понрави; той изсумтя безпомощно и включи радиото, за да хване резултатите от крикета. Детето седеше напълно неподвижно, вторачено в коленете си.
Жена му ги посрещна на вратата. Държеше поднос с курабийки и димяща чаша горещ шоколад и веднага покани момчето в уютната всекидневна, където зад решетката на камината пламтеше огън.
— Няма да измъкнеш нищо смислено от него, Марта — промърмори господин Ъндъруд. — Не е казал и дума.
— Това учудва ли те? Бедното същество е ужасено. Остави го на мен. — Госпожа Ъндъруд беше дребна, закръглена жена с много бяла, късо подстригана коса. Тя настани момчето в един стол до огъня и му предложи курабийка. Той изобщо не даде да се разбере, че я вижда.
Измина половин час. Госпожа Ъндъруд бъбреше приятно за всичко, което й хрумнеше. Момчето пийна малко шоколад и гризна курабийка, но продължи да се взира мълчаливо в огъня. Накрая госпожа Ъндъруд взе решение. Тя седна до него и го прегърна през раменете.
— Виж, скъпи — рече тя, — хайде да сключим сделка. Знам, че са ти наредили да не казваш името си на никого, но за мен можеш да направиш изключение. Няма как да те опозная добре, ако те наричам просто „момче“, нали? Така че, ако ми кажеш името си, аз ще ти кажа моето — при най-голяма поверителност. Какво ще кажеш? Кимна ли току-що? Много добре тогава. Аз съм Марта. А ти си…?
Тихичко подсмърчане и още по-тихичко гласче.
— Натаниел.
— Това е чудесно име, миличък, и не се тревожи, няма да кажа на никого. Не се ли чувстваш по-добре сега? Хайде, вземи си още една курабийка, Натаниел, а аз ще ти покажа спалнята ти.
След като нахрани детето, изкъпа го и го сложи да си легне, госпожа Ъндъруд отиде да разкаже на своя съпруг, който работеше в кабинета си.
— Най-после заспа — каза тя. — Не бих се изненадала, ако е в шок и нищо чудно при условие, че родителите му са го изоставили така. Мисля, че е позорно да откъснеш едно толкова малко дете от дома му.
— Винаги е било така, Марта. Чираците трябва да се вземат отнякъде. — Магьосникът сериозно задържа главата си наведена над книгата.
Жена му не разбра намека.
— Трябва да му се позволи да остане при семейството си — продължи тя. — Или поне да ги вижда понякога.
Господин Ъндъруд остави с досада книгата на масата.
— Ти знаеш много добре, че това е напълно невъзможно. Рожденото му име трябва да бъде забравено, защото в противен случай бъдещите му врагове могат да го използват, за да му навредят. А как може да се забрави, ако поддържа връзка със семейството си? Освен това никой не е принуждавал родителите му да се разделят с глезльото си. Не са го искали, това е истината, Марта, иначе не биха отговорили на обявата. Всичко е ясно и просто. Те получават значителна сума пари като компенсация, той получава шанс да служи на страната си на най-високо ниво, а Държавата получава нов чирак. Елементарно. Всички печелят. Никой нищо не губи.
— И все пак…
— На мен не ми е навредило, Марта. — Господин Ъндъруд се пресегна към книгата си.
— Би било много по-малко жестоко, ако на магьосниците им се разрешаваше да имат свои собствени деца.
— Този път води до съперничещи си династии, семейни съюзи… Всичко свършва с кървави семейни вражди. Прочети историята, Марта: виж какво се случи в Италия. Така че не се тревожи за момчето. Той е млад. Съвсем скоро ще забрави. А сега, какво ще кажеш да ми сготвиш нещо за вечеря?
Къщата на магьосника Ъндъруд беше от онзи вид постройки, които погледнати откъм улицата изразяват нежност, простота и достойнство, но се простират доста назад с множество объркани коридори, стълбища и различни нива. Имаше общо пет основни етажа: изба, пълна с етажерки с вина, сандъчета с гъби и щайги със сушени подове; приземен етаж, състоящ се от приемна, трапезария, кухня и оранжерия; два горни етажа, на които имаше основно бани, спални и работни кабинети; и, най-горе — таванско помещение. Точно тук спеше Натаниел, под стръмно спускащия се таван и варосаните му греди.
Всяка сутрин, на зазоряване, той се будеше от шумната врява на гълъбите на покрива над него. На тавана имаше малка капандура. През нея, ако стъпеше на стол, виждаше сивия, дъждовен лондонски хоризонт. Къщата беше на хълм и гледката беше добра; в ясните дни той виждаше далечните пилони на радио Кристъл Палас на другия край на града.