Стаята му беше обзаведена с евтин шперплатов гардероб, малък шкаф с чекмеджета, бюро и стол, и библиотека до леглото. Всяка седмица госпожа Ъндъруд слагаше прясно откъснати градински цветя във вазата на бюрото.
От онзи първи нещастен ден, съпругата на магьосника беше взела Натаниел под крилото си. Тя харесваше момчето и беше мила с него. Когато бяха насаме в къщата, често го наричаше с рожденото му име, въпреки силното недоволство на съпруга й.
— Ние дори не трябва да знаем името на калпазанина — й казваше той. — Забранено е! Може да бъде компрометиран. Когато стане на дванайсет — необходимата възраст, ще му бъде дадено ново име, с което ще бъде известен като магьосник и като човек през целия си живот. Но дотогава е напълно нередно…
— Кой ще разбере? — запротестира тя. — Никой. Това утешава бедното дете.
Тя беше единственият човек, който използваше истинското му име. Учителите му го наричаха „Ъндъруд“, на името на господаря му. А самият му господар се обръщаше към него с „момче“.
В отговор на нейната обич, Натаниел възнаграждаваше госпожа Ъндъруд с безрезервна преданост. Съобразяваше се с всяка нейна дума и следваше напътствията й за всичко.
В края на първата му седмица в къщата, тя му донесе подарък в стаята.
— Това е за теб — каза тя. — Малко е стара и мрачна, но си помислих, че може да ти хареса.
Беше рисунка на лодки, плаващи нагоре по тясна рекичка, заобиколена от тинести ивици и ниска растителност. Лаковото покритие беше толкова потъмняло от времето, че детайлите едва се виждаха, но Натаниел я хареса моментално. Гледаше как госпожа Ъндъруд я окачва на стената над бюрото му.
— Ти ще бъдеш магьосник, Натаниел — каза тя — и това е най-голямата привилегия, която едно момче или момиче може да получи. Твоите родители са принесли най-голямата жертва като са се отказали от теб заради тази благородна съдба. Не, не плачи, миличък. Вместо това трябва да си силен, да се стараеш колкото можеш и да научиш всичко, което учителите искат от теб. Ако го направиш, ще покриеш с чест родителите си и себе си. Ела до прозореца. Стъпи на стола. Сега — погледни натам, виждаш ли онази малка кула в далечината?
— Онази там ли?
— Не, това е жилищна сграда, скъпи. Малката, кафявата вляво. Това е тя. Това е Парламента, скъпи, където отиват най-добрите магьосници, за да управляват Великобритания и нашата империя. Господин Ъндъруд ходи там постоянно. И ако работиш усърдно и правиш всичко, което господарят ти казва, един ден и ти ще отидеш там и аз ще бъда неимоверно горда с теб.
— Да, госпожо Ъндъруд. — Той се взира в кулата, докато го заболяха очите, запаметявайки местонахождението й. Да отиде в Парламента… Един ден това щеше да стане. Той наистина щеше да работи усърдно и щеше да я накара да се гордее с него.
С времето и постоянните грижи на госпожа Ъндъруд носталгията на Натаниел започна да отшумява. Далечният спомен за родителите му избледня, а болката в него постепенно намаляваше, докато той почти забрави за съществуването й. Стриктно установеният ред на работа и учене също му помогна за това: той му отнемаше почти всичкото време и нямаше кога да размишлява. През седмицата този ред започваше със събуждане от госпожа Ъндъруд с две почуквания на вратата на спалнята му.
— Чаят е отвън на прага. За устата, не за краката.
Това беше ритуално повикване, което водеше началото си от една сутрин, когато на път към банята долу съненият Натаниел се беше забързал и много точно беше уцелил чашата с крак, запращайки приливна вълна от горещ чай към отсрещната стена. Години по-късно петното все още се виждаше като отпечатък от съсирена кръв. За щастие, господарят му не беше открил тази злополука. Той никога не се качваше до таванската стая.
След като се измиеше в банята на долния етаж, Натаниел се обличаше с риза и сив панталон, дълги сиви чорапи, елегантни черни обувки и, ако беше зима и къщата бе студена — един дебел шотландски пуловер, който госпожа Ъндъруд му беше купила. Сресваше косата си внимателно пред голямото огледало в банята, гледайки спретнатата фигура, чието лице също го гледаше. После слизаше по задното стълбище в кухнята с домашните в ръце. Докато госпожа Ъндъруд приготвяше корнфлейкса и препечените филийки, той се опитваше да си довърши домашното, останало от предната вечер. Госпожа Ъндъруд често правеше всичко възможно да му помогне.