Другите две следобедни занимания бяха музика (в четвъртък) и рисуване (в събота). Натаниел мразеше музиката дори повече от плуването. Неговият частен учител, господин Синдра, беше тлъст, избухлив мъж, чиято двойна брадичка се тресеше, докато ходеше. Натаниел наблюдаваше внимателно двойната брадичка: ако треперенето се усилеше, това беше сигурен знак за надигащ се гняв. А това се случваше потискащо често. Господин Синдра едва успяваше да сдържи яростта си всеки път, когато Натаниел объркаше гамата, не успееше да разчете нотите или сгрешеше музиката, която свиреше на прима виста, а всички тези неща се случваха твърде често.
— Как — викаше господин Синдра — очакваш да призовеш ламя с това твое дърпане на струните? Как? Умът ми не го побира! Дай ми я! — Той грабваше лирата от ръцете на Натаниел и я поставяше на широкия си гръден кош. После очите му се затваряха захласнато и започваше да свири. Ефирна мелодия изпълваше работния кабинет. Късите му, дебели пръсти се движеха като наденички по струните; навън, на дървото, птиците спираха и се заслушваха. Очите на Натаниел се пълнеха със сълзи. Спомени от далечното минало изплуваха като призраци пред него…
— А сега ти! — Музиката спираше с дразнещо стържене. Мушкаха му обратно лирата в ръцете. Пръстите му се препъваха и залитаха; навън няколко птици падаха от дървото в безсъзнание. Увисналата шия на господин Синдра се разтрисаше като желе.
— Идиот такъв! Спри! Да не искаш ламята да те изяде? Тя трябва да бъде омаяна, а не докарана до ярост! Остави бедния инструмент. Ще опитаме с гайдата.
Гайда или лира, пеене или тракане на систрум31, каквото и да опитваше Натаниел, непохватните му опити бяха посрещани от гневни или отчаяни викове. Това беше коренно различно от уроците му по рисуване, които преминаваха мирно и тихо под ръководството на учителката му, госпожица Лутиен. Грациозна и добросърдечна, тя беше единствената от учителите, с която Натаниел можеше да говори свободно. Точно както и госпожа Ъндъруд, тя не искаше да се занимава с неговия безименен статус. Беше го попитала в пълна тайна за истинското му име и той й го каза, без дори да се замисли.
— Защо — попита я той в един пролетен следобед, докато седяха в кабинета, а от прозореца се носеше свеж полъх, — защо прекарвам цялото си време в прерисуване на този модел? Това е и трудно, и скучно. С много по-голямо удоволствие бих рисувал градината, или тази стая, или вас, госпожице Лутиен.
Тя се засмя.
— Рисуването е нещо много хубаво за художниците, Натаниел, или за богатите млади дами, които нямат какво друго да правят. Ти няма да ставаш художник или пък богата млада дама и целта, заради която си се хванал с молива е много различна. Ти ще ставаш майстор, технически чертожник — трябва да можеш да възпроизведеш всеки модел, който си пожелаеш бързо, уверено и най-вече точно.
Той погледна тъжно хартията на бюрото между тях. На нея имаше сложна композиция от разклоняващи се листа, цветя и друга растителност, между които бяха сместени абстрактни форми. Той пресъздаваше рисунката в блокчето си и работеше без почивка вече два часа. Беше приключил наполовина.
— Просто ми изглежда безсмислено, това е — каза той плахо.
— Съвсем не е безсмислено — отвърна госпожица Лутиен. — Нека да видя работата ти. Не е зле, Натаниел, изобщо не е зле, но виж тук — не мислиш ли, че този купол е малко по-голям от оригиналния? Виждаш ли, точно тук? А и в това стъбло си оставил дупка — това всъщност е сериозна грешка.
— Това е просто дребна грешка. Останалото е наред, нали?
— Не е там въпросът. Ако прерисуваше пентаграм и беше оставил дупка в него, какво щеше да се случи? Това щеше да ти струва живота. Все още не искаш да умираш, нали, Натаниел?
— Не.
— Добре тогава. Просто не трябва да правиш грешки. Иначе те ще те застигнат. — Госпожица Лутиен седна обратно на стола си. — Сега би трябвало да те накарам да го започнеш отначало.
— Госпожице Лутиен!
— Господин Ъндъруд очаква точно това. — Тя замълча, размишлявайки. — Но от мъчителния ти вик мога да предположа, че няма смисъл да очаквам да се справиш по-добре втория път. За днес ще спрем. Защо не излезеш в градината? Изглеждаш така, сякаш глътка чист въздух би ти дошла добре.