Жаден за напредък, през свободното си време Натаниел поглъщаше книгите от библиотеката. Той впечатли господин Пърсел с всеобхватния си апетит за знание. В часовете на госпожица Лутиен той работеше с голяма енергия и прилагаше уменията си върху пентаграмите, които сега чертаеше под зоркия поглед на своя господар. И през цялото това време очилата събираха прах на рафта в работния кабинет.
Госпожица Лутиен беше единственият човек, на когото той доверяваше чувството си на неудовлетвореност.
— Търпение — казваше му тя. — Търпението е основна добродетел. Ако бързаш, ще се провалиш. А провалът боли. Трябва винаги да си спокоен и да се концентрираш върху предстоящата задача. А сега, ако си готов, искам да скицираш това отново, но този път с вързани очи.
Шест месеца след началото на обучението си Натаниел наблюдава призоваване за първи път. За негово най-голямо раздразнение, той не участва активно в него. Господарят му нарисува пентаграмите, включително и втория, в който щеше да стои момчето. На Натаниел не му беше позволено дори да запали свещите и, което беше още по-лошо, казаха му да не взема очилата.
— Как ще видя каквото и да е? — попита той малко по-остро, отколкото обикновено говореше с господаря си, но един кос поглед моментално го накара да замълчи.
Призоваването започна много разочароващо. След заклинанията, които за свое най-голямо задоволство Натаниел откри, че до голяма степен разбира, сякаш не се случваше нищо.
В кабинета духна лек вятър, иначе всичко беше неподвижно. Празният пентаграм си оставаше празен. Господарят му стоеше наблизо със затворени очи, сякаш спеше. На Натаниел му стана много скучно. Започнаха да го болят краката. Очевидно точно този демон беше решил да не идва. Изведнъж, с ужас забеляза, че няколко от свещите в единия ъгъл на кабинета се бяха прекатурили. Един куп книжа се бяха подпалили и огънят се разпространяваше. Натаниел нададе тревожен вик и пристъпи…
— Стой където си!
Сърцето на Натаниел почти спря от ужас. Замръзна с вдигнат крак. Очите на господаря му бяха отворени и се взираха в него с ужасен гняв. С гръмовен глас той произнесе седемте Думи за Отпращане. Огънят в ъгъла на стаята изчезна, както и купчината книжа; свещите отново бяха изправени и горяха спокойно. Сърцето на Натаниел се сви в гърдите му.
— Би ли излязъл от кръга? — Никога не беше чувал гласа на господаря си толкова язвителен. — Казах ти, че някои остават невидими. Те са майстори на илюзията и знаят хиляди начини да те разсеят и изкушат. Още една стъпка и самият ти щеше да се подпалиш. Помисли си върху това като си легнеш гладен тази вечер. Качвай се в стаята си!
Следващите призовавания бяха по-малко стряскащи. Воден само от собствените си сетива, Натаниел наблюдава демони в множество измамни форми. Някои се появяваха като познати животни — мяукащи котки, ококорени кучета, отчаяни малки хамстери, които той много искаше да подържи. Сладки малки птички подскачаха и кълвяха на границите на своя кръг. Веднъж от въздуха като водопад се изсипа дъжд от ябълкови цветове и изпълни стаята с упойващ аромат, който го замая.
Научи се да издържа на провокации от всякакъв вид. Някои невидими духове го нападаха с противни миризми, от които му се повръщаше; други го омайваха с парфюм, който му напомняше за тези на госпожица Лутиен или госпожа Ъндъруд. Някои се опитваха да го уплашат с грозни звуци — пронизителни гърмежи, шепнене и нечленоразделни писъци. Чуваше странни гласове, викащи умолително, първо пронизително, после все по-ниско и по-ниско, докато започнеха да звънят като погребална камбана. Но той заключваше ума си и нито веднъж не се опита да излезе от кръга.
Мина година преди да му бъде разрешено да носи очилата си при всяко призоваване. Сега можеше да наблюдава много от демоните в истинския им вид. Други, малко по-силни, поддържаха илюзиите си дори и на видимите нива. Натаниел привикна спокойно и уверено към всички тези дезориентиращи промени във възприятието. Уроците му напредваха добре, както и самообладанието му. Той стана по-твърд, по-гъвкав и решен да се развива. Прекарваше всичките си свободни сутрешни часове в четене на нови ръкописи.
Господарят му беше доволен от напредъка на ученика си и Натаниел, въпреки нетърпението си относно скоростта на обучението, бе възхитен от наученото. Това беше една продуктивна връзка, но без никаква близост и съвсем спокойно можеше да продължи да бъде такава, ако не беше ужасният инцидент, който се случи през лятото преди единайсетия рожден ден на Натаниел.