10
Най-накрая зората дойде.
Първите плахи лъчи проблясваха в небето на изток. Над хоризонта на Доклънд бавно се издигна ореол от светлина. Приветствах я, но не идваше достатъчно бързо.
Цялата нощ беше изморителна, а на няколко пъти дори унизителна. Постоянно се бях крил, разтакавал и бягал, в този порядък, през половината пощенски райони на Лондон. Бях малтретиран от едно тринайсетгодишно момиче. Бях се крил в кошче за боклук. А сега, като капак на всичко, седях клекнал на покрива на Уестминстърското абатство и се преструвах на водоливник34. Нещата не можеха да станат много по-зле.
Един издигащ се лъч освети края на Амулета, който беше увиснал на покрития ми с лишеи врат и той просветна ярко като стъкло. Автоматично вдигнах крайник да го покрия просто в случай, че нечий остър поглед наблюдаваше, но така или иначе вече не бях твърде притеснен.
Бях останал в онова кошче в тясната уличка в продължение на няколко часа, достатъчно дълго за да си почина и да бъда напълно пропит от миризмата на гниещи зеленчуци. После ми хрумна умната идея да поживея на камъните на абатството. Там бях защитен от изобилието от магически елементи в сградата — те прикриваха сигнала на Амулета35. От моята наблюдателница бях видял няколко сфери в далечината, но нито една от тях не се приближи. Най-накрая нощта си беше отишла и магьосниците се бяха изморили. Сферите в небето бяха изчезнали. Положението вече не беше толкова напечено.
С изгряването на слънцето аз нетърпеливо чаках предстоящото призоваване. Момчето беше казало, че ще ме извика призори, но без съмнение спеше като един малък безделник, какъвто и беше.
Междувременно си подредих мислите. Единственото кристално ясно нещо беше, че момчето е жертва на възрастен магьосник, на нечие сенчесто влияние, което искаше да прехвърли вината за кражбата върху детето. Не беше трудно да се досетя за това — никой на неговата възраст не би ме призовал сам, защото това беше твърде трудна задача. Вероятно някой неизвестен магьосник искаше да скрои номер на Лавлейс и да поеме контрол над силата на Амулета. Ако беше така, той рискуваше всичко. Съдейки по мащаба на търсенето, което току-що бях избегнал, няколко силни хора бяха доста загрижени от неговата загуба.
Самият Саймън Лавлейс беше забележителен съперник. Това се доказваше от факта, че беше успял да извика (и укроти) и Факарл, и Джабор. Не смятах, че шансовете на хлапака са големи, когато магьосникът го сгащеше.
От друга страна налице беше и момичето, онази не-магьосница, чиито приятели устояха на магията ми и видяха през илюзиите ми. Бяха минали няколко века откакто за последен път срещнах човеци от техния вид, така че да ги открия тук, в Лондон, беше интригуващо. Трудно беше да се каже дали разбираха, или не какво предизвиква тяхната намеса. Момичето май дори не знаеше какво точно представлява Амулета; знаеше само, че е нещо, което си заслужава да се притежава. Тя със сигурност не беше съюзник на Лавлейс или момчето. Странно… не можех да разбера къде се вмества в цялата история.
Е, какво пък, това нямаше да е мой проблем. Светлината огря покрива на абатството. Позволих си за кратко лукса да си извия крилете.
В този момент дойде призоваването.
Сякаш в мен се забиха хиляди рибарски кукички. Изведнъж бях задърпан в няколко посоки. Твърде дългото съпротивляване носеше риска от разкъсване на същността ми, а и нямах интерес да отлагам. Исках да предам Амулета и да приключа.
— Добре, какво е това?
— Бартимеус, заповядвам ти да разкриеш дали изпълни задачата си прилежно и напълно…
— Разбира се, че съм. Ти какво си мислиш, че е това, евтино бижу ли? — Посочих с нокти към Амулета, който се удряше в гърдите ми. На несигурната светлина на свещите той трептеше и проблясваше. — Амулета на Самарканд. Беше на Саймън Лавлейс. Сега е твой. Скоро отново ще е на Саймън Лавлейс. Вземи го и се радвай на последствията. Искам да те питам за пентаграма, който си нарисувал тук: какви са тези рунически символи? Този допълнителен ред?
Детето изпъчи гърди.
— Пентаграмът на Аделбранд. — Ако не го познавах бих могъл да се закълна, че се ухили самодоволно, една неприлична физиономия за толкова млад човек.
Пентаграмът на Аделбранд. Това означаваше неприятности. Направих доста зрелищна проверка на линиите на звездата и кръга, търсейки миниатюрни пролуки или изкривявания в тебешира. После разгледах внимателно и самите руни.
— Аха! — Изревах аз. — Това си го изписал погрешно! Знаеш какво означава това, нали…? — Извих се като готова за скок котка.
34
Готически архитектурен елемент — капчук във вид на човекоподобно чудовище с крила. Освен да отвеждат водата встрани от сградата, със страшния си вид са пазели от лоши сили. — Бел.прев.
35
Много велики магьосници от XIX и XX век са били погребани в Уестминстърското абатство след (а в един или два случая малко преди) смъртта си. Почти всички вземаха поне един мощен артефакт със себе си в гроба. Това си беше малко или много съзнателно парадиране с богатство и сила, както и чиста загуба на въпросния предмет. Беше и един злобен начин да откажеш на наследниците си шанса да го наследят — другите магьосници бяха основателно предпазлива спрямо вземането на предметите от гробовете заради страх от свръхестествена разплата.