Лицето на детето се превърна в интересна смесица от бяло и червено, долната му устна затрепера, а очите му изскочиха от орбитите си. Изглеждаше сякаш много му се искаше да побегне, но не го направи, така че планът ми се провали36. Той набързо прегледа буквите на пода.
— Подъл демон! Пентаграмът е здрав — той все още те обвързва.
— Добре де, значи съм излъгал — смалих се аз. Каменните ми криле се свиха под гърбицата. — Искаш ли този амулет или не?
— П-постави го в онзи съд.
Малка керамична купичка седеше на пода по средата между най-външните дъги на двата кръга. Свалих Амулета и с известна доза вътрешно облекчение го хвърлих небрежно в купичката. Момчето се наведе към него. Наблюдавах го много внимателно с крайчеца на окото си — ако кракът му или дори само един пръст попаднеше извън кръга щях да се хвърля върху него по-бързо от богомолка.
Но детето беше достатъчно умно да не го направи. От джоба на опърпаното си палто извади пръчка. На върха й беше натъпкано извито парче жица, което подозрително много приличаше на огънат кламер. С няколко внимателни мушвания и дръпвания той закачи ръба на купата с куката и я издърпа в своя кръг. После вдигна веригата на Амулета и сбърчи нос.
— Уф, отвратително.
— Аз нямам нищо общо с това. Можеш да виниш канализацията на Родърхайд. Или не, като се замисля пак, обвинявай себе си. Заради теб прекарах цялата нощ в опити да избегна залавянето ми. Имаш късмет, че не се потопих целия.
— Бил си преследван? — Звучеше почти разпалено. Грешна емоция, хлапе — пробвай страх.
— От половината демонични орди в Лондон. — Завъртях каменните си очи и изтраках с клюн. — Не се залъгвай, момче, те идват насам, жълтооки и дебнещи, готови да те сграбчат. Ще бъдеш безпомощен, беззащитен пред тяхната сила. Имаш само един шанс, освободи ме от този кръг и аз ще ти помогна да избегнеш техните лапи37.
— Да не ме мислиш за глупак?
— Амулетът в ръцете ти отговаря на този въпрос. Е, няма значение. Аз изпълних своето поръчение, задачата ми е завършена. Желая ти на добър час в остатъка от краткия ти живот! — Формата ми затрепери и започна да избледнява. Вълнист стълб от пара се издигна от пода сякаш да ме погълне и отнесе. Това си беше просто желание — Пентаграмът на Аделбранд щеше да се погрижи за обратното.
— Не можеш да тръгнеш! Имам друга работа за теб.
Дори повече от новото пленничество ме дразнеха архаизмите, които употребяваше. „Подъл демон“ и т.н. Никой вече не използваше такъв език, поне от двеста години насам. Всеки би си помислил, че е изучил занаята си изцяло от някаква стара книга.
Но със или без тези думи, той беше напълно прав. Повечето обикновени пентаграми те задържат само за една поръчка. Изпълняваш я и си свободен да си отидеш. Ако магьосникът те иска отново, трябва да повтори всичките изтощаващи дрънканици от самото начало. Но Пентаграмът на Аделбранд предотвратяваше това: допълнителните му линии и магически формули заключваха здраво вратата и те принуждаваха да останеш за допълнителни заповеди. Това беше сложна магическа формула и изискваше енергията и концентрацията на възрастен, което ми даде оръжие за следващото ми нападение.
Оставих парата да се отдръпне.
— И така, къде е той?
Момчето беше заето да обръща Амулета в бледите си ръце. То вдигна поглед разсеяно.
— Къде е кой?
— Шефът, твоят господар, тайният съветник, властта зад трона. Човекът, който те е подтикнал към тази малка кражба, който ти е казал какво да говориш и какво да чертаеш. Мъжът, който ще си остане невредим в сянка, докато джиновете на Лавлейс подмятат разкъсания ти труп по покривите на Лондон. Той играе някаква игра, за която ти не знаеш нищо, но ти се харесва заради невежеството ти и детската ти суетност.
От това го заболя. Устните му се свиха леко.
— Чудя се какво ли ти е казал? — Възприех покровителствен, напевен глас. — „Браво, младежо, ти си най-добрият малък магьосник, който съм виждал от доста време насам. Кажи ми, искаш ли да извикаш един силен джин? Искаш ли? Ами добре тогава, защо да не го направим? Можем да свием номер на някого — да откраднем амулет…“
Момчето се изсмя. Не очаквах това. Очаквах гневно избухване или някаква тревога. Но не, то се изсмя.
Завъртя Амулета за последен път, после се наведе и го остави в купичката. И това не го очаквах. Като използва пръчката с куката, той избута съда обратно през кръга до първоначалното му място на пода.
— Какво правиш?
— Давам ти го обратно.
— Не го искам.
36
Ако магьосник напусне кръга си по време на призоваване, властта му над жертвата изчезва. Надявах се, че така ще мога да си тръгна. Между другото, щеше и да ми даде свободата да изляза от собствения си пентаграм и да го сграбча.