Как можех да бъда сигурен, че въпросният магьосник му е господар? Освен ако не бяха зарязали многовековната практика и не изпращаха всички чираци заедно в пансион (малко вероятно), не можеше да има друго обяснение. Магьосниците държат знанието си близо до свитите си малки сърчица, копнеейки за неговата сила, както скъперникът копнее за злато и го предаваха на другите само с много голяма предпазливост. Още от дните на Средните Маги40 учениците винаги са живели сами в къщите на своите наставници — един господар и един ученик, провеждащи своите уроци тайнствено и скришно. От зикуратите41 до пирамидите, от свещения дъб до небостъргачите са изминали четири хиляди години и нещата не са се променили.
И да обобщя: изглежда, че за да опази собствената си кожа, това неблагодарно дете рискуваше да навлече гнева на силен магьосник върху невинната глава на господаря си. Бях много впечатлен. Въпреки че със сигурност трябваше да е в съюз с някой възрастен — вероятно враг на господаря му, — това си беше един завидно извратен план за толкова млад човек.
Излязох от вратата на пръстите на осемте си крака. И тогава видях господаря.
Не бях чувал за този магьосник, за този господин Артър Ъндъруд. Затова приех, че е дребен заклинател, дилетант във факирството и разните подобни глупости, който никога не се осмеляваше да обезпокои другите по-висши създания като мен. Естествено, когато мина под мен към банята (очевидно бях излязъл точно навреме), той доказа мнението ми, че е второстепенен. Сигурен знак за това беше, че имаше всички почитани през годините атрибути, които другите човеци свързват с голяма и мощна магия: дълга, рошава коса с цвят на цигарена пепел, дълга бяла брада, която стърчеше напред като носа на кораб и чифт особено обрасли вежди42. Можех да си го представя как крачи по улиците на Лондон в черен кадифен костюм, а косата му се ветрее след него по един особено заклинателски начин. Вероятно се кичеше с бастун със златен накрайник, а може би дори и с модерно наметало. Да, в такъв случай той наистина изглеждаше както подобава, с други думи: много впечатляващо. А сега вървеше неуверено в долнището на пижамата си, чешеше се по гащите и носеше сгънат вестник под мишница.
— Марта! — извика той точно преди да затвори вратата на банята.
Една малка, закръглена жена се появи от спалнята. За радост тя беше напълно облечена.
— Да, скъпи?
— Мисля, че каза, че онази жена е чистила вчера.
— Да, така е, скъпи. Защо?
— Защото от средата на тавана виси една мръсна паяжина, в която се спотайва противен паяк. Отвратително. Тя трябва да бъде уволнена.
— О, виждам я. Колко гадно. Не се тревожи, ще говоря с нея. А пък аз ей сега ще я махна с парцала.
Великият магьосник изхъмка и затвори вратата. Жената разтърси глава прощаващо и, тананикайки си весела песничка изчезна към долния етаж. „Отвратителният“ паяк направи неприличен жест с два от краката си и тръгна по тавана, влачейки паяжината след себе си.
Отне ми няколко минути лутане преди да намеря входа към кабинета в дъното на няколко стълби. Тук спрях. Вратата беше защитена срещу натрапници от магия под формата на петолъчна звезда. Беше простичко средство. Звездата сякаш се състоеше от лющеща се червена боя; обаче, ако непредпазливият нарушител отвореше вратата, капанът щеше да се задейства и „боята“ щеше да се върне в първоначалното си състояние — рикошираща огнена стрела.
Знам, че звучи добре, но всъщност си беше нещо доста елементарно. Някоя любопитна прислужница можеше да бъде изгорена, но не и Бартимеус. Издигнах Щит около себе си и, докосвайки основата на вратата с малкия си нокът, моментално отскочих метър назад.
В червените линии на петолъчната звезда се появиха тънки оранжеви жилки. За секунда жилките потекоха като течност, гонейки се в кръг из фигурата. После от най-горната точка изригна струя от пламъци, отскочи от тавана и се стрелна към мен.
Бях подготвен за съприкосновението с моя Щит, но това така и не се случи. Пламъкът ме подмина и удари паяжината, която влачех. Тя от своя страна го изсмука, извличайки огъня от звездата, като сок през сламка. Всичко свърши за секунда. Пламъкът го нямаше. Беше изчезнал в паяжината, която беше останала хладна както винаги.
Огледах се с известна доза изненада. На дървената врата на кабинета имаше прогорена, черна като въглен звезда. Докато гледах, магията започна бавно да почервенява — събираше заряда си за следващия нарушител.
42
Низшите магьосници правят всичко възможно да се вместят в този магьоснически образ. За разлика от тях, наистина силните магьосници предпочитат да изглеждат като счетоводители.