Внезапно осъзнах какво се беше случило. Беше очевидно. Амулета на Самарканд бе направил това, което се очаква от амулетите да правят — той беше предпазил своя притежател43. Много хубаво. Той беше погълнал магията без какъвто и да било проблем. За мен това беше добре. Свалих своя Щит и се промуших под вратата в кабинета на Ъндъруд.
Зад вратата не открих никакви капани на нито едно от нивата — още един признак, че магьосникът беше от сравнително нисък клас44. Стаята беше подредена, малко прашна и сред другите неща имаше един заключен шкаф, за който предположих, че съдържа неговите съкровища. Влязох през ключалката, влачейки паяжината след себе си.
Вътре сътворих малка Илюминация. Върху три стъклени рафта, с много любов и грижа, беше подредена внушителна група от жалки магически дрънкулки. Честно казано някои от тях, като например Портмонето на Тинкър със скрития джоб, който караше монетите да изчезват, изобщо не бяха магически. Това накара преценката ми за него като второкласен да изглежда доста великодушна. Почти съжалих стария глупак. Заради него самия се надявах Саймън Лавлейс никога да не дойде.
В дъното на шкафа имаше явайски птичи тотем, чиито клюн и пера бяха посивели от прах. Очевидно Ъндъруд никога не го пипаше. Издърпах паяжината между портмонето и старото заешко краче и я натъпках зад тотема. Добре. Никой нямаше да я намери там, освен ако наистина не я търсеха. Накрая свалих Магията от нея, връщайки й нормалните размер и форма.
С това задачата ми приключи. Сега оставаше само да се върна при момчето. Напуснах шкафа и кабинета без никакви проблеми и се насочих обратно нагоре.
Точно тук стана интересно.
Естествено, отново се бях отправил към таванската стая, използвайки наклонения таван над стъпалата, когато неочаквано момчето ме подмина, слизайки надолу. Влачеше се след съпругата на магьосника и изглеждаше напълно отегчено. Очевидно току-що го бяха извикали от стаята му.
Моментално се ободрих. Това беше лошо за него и по лицето му виждах, че и той го осъзнава. Знаеше, че съм на свобода някъде наоколо. Знаеше, че щях да се върна, че заповедта беше да „се върна при него незабавно, тихо и незабележимо, за да чакам по-нататъшни инструкции“. Затова той знаеше, че мога да го следвам, да слушам и да гледам, да науча повече за него и, че не можеше да направи нищо по въпроса преди да се върне в стаята си и да застане обратно в кръга.
Накратко, той беше загубил контрол над ситуацията — опасно положение за всеки магьосник.
Обърнах се и ги последвах нетърпеливо. Верен на заповедта, никой не ме видя или чу докато пълзях след тях.
Жената заведе момчето до една врата на приземния етаж.
— Той е там вътре, скъпи — рече тя.
— Добре — каза момчето. Гласът му беше загрижен и обезверен, точно както обичам.
Влязоха, първо жената, после момчето. Вратата се затвори толкова бързо, че ми се наложи да изстрелям светкавично няколко паяжини, за да успея, люлеейки се, да се вмъкна през процепа преди да се затвори. Беше велика каскада — иска ми се някой да я беше видял. Да, ама не. „Тих и невидим“, ето такъв съм аз.
Бяхме в една мрачна трапезария. Магьосникът, Артър Ъндъруд, беше седнал сам начело на тъмна, лъскава маса за хранене, с чашка, чинийка и сребърно джезве под ръка. Все още се занимаваше с вестника си, който лежеше сгънат на две върху масата. Когато жената и момчето влязоха, той взе вестника, разтвори го, обърна шумно страницата и отново го сгъна на две, плясвайки го на масата. Не вдигна поглед.
Жената застана до масата.
— Артър, Натаниел е тук — каза тя.
Паякът се беше отдръпнал в един тъмен ъгъл над вратата. При тези думи той остана неподвижен, както правят паяците. Но вътрешно се развълнува.
Натаниел! Добре. Това си беше начало.
Имах удоволствието да видя как момчето трепна. Очите му се въртяха нагоре-надолу, без съмнение чудейки се дали бях там.
Магьосникът не даде знак, че е чул, а остана погълнат от вестника. Жена му започна да оправя една доста жалка картина с изкуствени цветя над полицата на камината. Сега разбрах кой беше виновен за вазата в стаята на момчето. Мъртви цветя за съпруга, свежи за чирака — това беше интересно.
Ъндъруд отново разтвори, обърна, плясна вестника и продължи да чете. Момчето седеше мълчаливо и чакаше. Тъй като сега бях извън кръга и затова не бях под прекия му контрол, имах възможността да го оценя по-обективно. Той естествено беше съблякъл дрипавото си палто и беше облечен в сив панталон и пуловер. Беше си намокрил косата и я беше пригладил назад. Под мишницата му имаше куп листове. Беше пример за покорно уважение.
43
44
Спомних си обширната мрежа от защити, които Саймън Лавлейс беше изградил и които бях преодолял толкова лесно и самоуверено. Ако момчето си мислеше, че Амулета ще бъде в безопасност зад „защитата“ на господаря му, щеше да му се наложи да помисли пак.