— Това вратата ли беше, сър?
— Не ме прекъсвай, момче. Как смееш? Другото нещо за уреждане, което ще отложа, ако отново проявиш нахалство, е избирането на официалното ти име. Ще обърнем внимание на това този следобед. Донеси ми „Алманаха с имената на Лу“ в библиотеката след обяд и заедно ще ти изберем име.
— Да, сър.
Раменете на момчето бяха увиснали, гласът му едва се чуваше. Не беше необходимо да ме вижда как подскачам щастливо в паяжината си, за да е наясно какво бях чул и разбрал.
Натаниел не беше просто официалното му име! Това беше истинското му име! Глупакът ме беше призовал преди да изпрати рожденото си име в забвение. И сега аз го знаех! Ъндъруд се намести в стола си.
— Е, какво чакаш, момче? Сега не е време да се отпускаш — имаш да учиш няколко часа преди обяд. Заемай се.
— Да, сър. Благодаря, сър.
Момчето тръгна апатично към вратата. Скърцайки със зъби от радост, аз го последвах като добавих едно много специално енергично задно салто.
Сега вече имах шанс с него. Силите бяха малко по-изравнени. Той знаеше моето име, а аз знаех неговото. Той имаше шест години опит, а аз имах пет хиляди и десет. При това положение можеше да се направи нещо.
Придружих го нагоре по стълбите. Сега вече се туткаше, провлачвайки всяка своя стъпка.
Хайде де, хайде! Връщай се обратно в пентаграма си. Аз бягах напред, нетърпелив да започна борбата.
Сега вече предимството беше на страната на паяка.
12
Един ден през лятото, когато Натаниел беше на десет години, той седна със своята учителка на каменната пейка в градината и започна да скицира кестена отвъд стената. Слънцето напичаше червените тухли. Една сиво-бяла котка се беше излегнала на стената и лениво размахваше опашка наляво-надясно. Нежният бриз поклащаше листата на дървото и донасяше леко ухание от рододендроновите храсти. Мъхът по статуята на мъжа с разклонената светкавица проблясваше на множество места под ярката слънчева светлина. Насекомите жужаха.
Това беше денят, в който всичко се промени.
— Търпение, Натаниел.
— Казвали сте го толкова много пъти, госпожице Лутиен.
— И съм сигурна, че ще го кажа отново. Ти си толкова неспокоен. Това е най-голямата ти грешка.
Натаниел раздразнено защрихова едно сенчесто петно.
— Но това е толкова разочароващо — възкликна. — Той никога не ми позволява да опитам каквото и да е! Всичко, което ми е разрешено, е да подреждам свещите, тамяна и други работи, което мога да направя, дори ако спя и си стоя на главата! Дори не ми е позволено да говоря с тях.
— И съвсем правилно — каза твърдо госпожица Лутиен. — Помни, че искам само фини отсенки. Без резки линии.
— Това е нелепо. — Натаниел се намръщи. — Той не осъзнава какво мога да правя. Изчел съм всичките му книги и…
— Всичките ли?
— Ами всичките, които са в малката библиотека. Той ми каза, че щели да ми стигнат, докато стана на дванайсет, а аз още не съм навършил и единайсет, госпожице Лутиен. Искам да кажа, че съм овладял повечето от Думите за Насочване и Контрол; мога да дам заповед на джин, ако той го призове вместо мен. Но той дори не ми дава да опитам.
— Не знам кое е по-малко отблъскващо, Натаниел — твоето хвалене или твоята раздразнителност. Трябва да спреш да се тревожиш за онова, което още нямаш и да се наслаждаваш на това, което имаш в момента. Например тази градина. Много се радвам, че ти хрумна да проведем урока си тук днес.
— Винаги идвам тук, когато мога. Помага ми да мисля.
— Не съм изненадана. Тук е спокойно и уединено… А в Лондон има много малко такива ценни места, така че бъди благодарен.
— Той ми прави компания. — Натаниел посочи статуята. — Харесвам го, въпреки че не знам кой е.
— Той ли? — Госпожица Лутиен вдигна поглед от скицника си, но продължи да рисува. — О, лесна работа. Това е Гладстон.
— Кой?
— Гладстон. Сигурно знаеш за него. Господин Пърсел не ти ли преподава съвременна история?
— Учили сме съвременна политика.
— Това е твърде скорошно. Гладстон е починал преди повече от сто години. По онова време е бил голям герой. Сигурно има хиляди негови статуи, поставени из цялата страна. И ти трябва да си напълно съгласен с това, защото му дължиш много.
Натаниел се зачуди.
— Защо?
— Той е бил най-могъщият магьосник, който някога е ставал министър-председател. Властвал е в продължение на трийсет години през Викторианската епоха и е поставил враждуващите фракции от магьосници под правителствен контрол. Сигурно си чувал за дуела му със заклинателя Дизраели на Уестминстърската поляна. Не? Трябва да отидеш да видиш. Следите от обгарянията все още са там. Гладстон е бил известен с изключителната си енергия и непреклонна воля, когато се стигнело до критичния момент. Той никога не се отказвал от каузата си, дори когато нещата изглеждали зле.