— Боже! — Натаниел впи поглед в строгото лице, гледащо изпод покривката от мъх. Каменната ръка беше хванала светкавицата спокойно, уверено, готова да я хвърли.
— За какво е бил онзи дуел, госпожице Лутиен?
— Мисля, че Дизраели е направил оскърбителна забележка по адрес на една приятелка на Гладстон. Това е било голяма грешка. Гладстон никога не е позволявал на никого да наранява честта му или тази на приятелите му. Бил е много могъщ и е бил готов да предизвика всеки, който постъпел несправедливо с него. — Тя издуха въглена от скицата си и я вдигна на светлината, оглеждайки я критично.
— Гладстон е направил повече от всеки друг, за да помогне на Лондон да се издигне до магическа забележителност. В онези дни Прага все още е била най-силният град в света, но времето й отдавна било отминало. Тя била стара и западнала, а магьосниците й се карали в копторите на Гетото. Гладстон дал нови идеали и нови проекти. Той привлякъл много чуждестранни магьосници тук, като се сдобил с някои реликви. Лондон станал градът на бъдещето. И все още е, за добро или за зло. Както вече казах, трябва да си благодарен.
Натаниел я погледна.
— Какво имате предвид, като казвате „за добро или зло?“ Какво му е лошото на това?
Госпожица Лутиен сви устни.
— Сегашната система е много изгодна за магьосниците и за още няколко щастливци, които се тикат около тях. И не е толкова изгодна за всички останали. Сега, нека да погледна как върви скицата ти.
Нещо в тона й предизвика негодувание у Натаниел. В съзнанието му изникнаха уроците на господин Пърсел.
— Не трябва да говорите така за правителството — каза той. — Без магьосниците страната ще е беззащитна! Биха управлявали обикновените и държавата би се разпаднала. Магьосниците отдават живота си да пазят сигурността ни! Трябва да запомните това, госпожице Лутиен. — Дори в неговите собствени уши гласът му прозвуча доста рязко.
— Сигурна съм, че като пораснеш, ще направиш много значителни саможертви, Натаниел. — Тя говореше доста по-остро от обикновено. — Но всъщност не всички страни имат магьосници. Голяма част се справят добре и без тях.
— Изглежда знаете много за това.
— За един скромен учител по рисуване ли? Изненада ли усещам в гласа ти?
— Ами вие все пак сте обикновена… — Той спря внезапно и се изчерви. — Съжалявам, нямах предвид…
— Точно така — каза кратко госпожица Лутиен, — аз съм обикновена. Но знаеш ли, магьосниците нямат цялостен монопол над познанието. Съвсем не. И освен това, познанието и интелигентността са две много различни неща. Както ще разбереш някой ден.
Няколко минути бяха заети с хартията и моливите си и не говореха. Котката на стената перна лениво с лапа една кръжаща оса. След известно време Натаниел наруши тишината.
— Не сте ли искали да станете магьосник, госпожице Лутиен? — попита той с плах глас.
Тя се изсмя кратко и сухо.
— Аз не съм имала тази привилегия — каза. — Не, аз съм просто учител по изкуства и съм щастлива от това.
Натаниел опита отново.
— Какво правите, когато не сте тук? С мен, имам предвид.
— Работя с други ученици, естествено. Ти какво си мислеше, че се прибирам в къщи и изпадам в униние? Страхувам се, че господин Ъндъруд не ми плаща достатъчно, за да унивам. Аз трябва да работя.
— О. — На Натаниел никога не му беше хрумвало, че госпожица Лутиен може да има и други ученици. По някакъв начин знанието за това му причини едно леко неприятно чувство в стомаха, сякаш там имаше възел.
Госпожица Лутиен вероятно го усети. След кратка пауза тя започна да говори отново, но не толкова студено.
— Все пак — каза тя, — аз очаквам с голямо нетърпение уроците си тук. Едни от най-хубавите моменти в работната ми седмица. Ти си добър събеседник, въпреки че си склонен да прибързваш и смяташ, че знаеш всичко. Така че се развесели и дай да видя как се справяш с това дърво.
След няколко минути спокойно обсъждане на въпроси, свързани с изкуство, разговорът възстанови нормалния си ход, но не след дълго беше прекъснат от неочакваното пристигане на притеснената госпожа Ъндъруд.
— Натаниел! — извика тя. — Ето те и теб!
И госпожица Лутиен, и Натаниел се изправиха почтително.
— Търсих те навсякъде, скъпи — каза госпожа Ъндъруд, дишайки тежко. — Мислех, че си в учебната стая…
— Много съжалявам, госпожо Ъндъруд — започна госпожица Лутиен, — беше такъв прекрасен ден…