— О, това няма значение. Всичко е наред. Просто съпругът ми се нуждае от Натаниел веднага. Той има гости и иска да го представи.
— Ето, виждаш ли — каза тихо госпожица Лутиен, докато вървяха бързо през градината. — Господин Ъндъруд изобщо не те пренебрегва. Трябва да е много доволен от теб щом ще те представя на други магьосници. Ще се хвали с теб!
Натаниел се усмихна леко, но не каза нищо. От мисълта, че ще се среща с други магьосници започна да му прилошава. През всичките му години в къщата досега нито веднъж не му беше позволено да срещне колегите на господаря, които от време на време се появяваха там. Винаги беше отпращан в спалнята си или беше държан на безопасно разстояние с учителите си горе. Това беше ново и вълнуващо, и дори плашещо развитие на нещата. Представи си стая, претъпкана с високи, сериозни и силни мъже, гледащи го намръщено над дългите си бради и надиплени пелерини. Краката му се разтрепериха от вълнение.
— Те са в приемната — каза госпожа Ъндъруд като влязоха в кухнята. — Дай да те погледна… — Тя наплюнчи пръста си и чевръсто махна едно петно от молива отстрани на челото му. — Много подходящо. Добре, хайде влизай.
Стаята беше пълна, за това се беше досетил правилно. Беше топло от множеството хора, миризмата на чай и усилията за вежлив разговор. Но когато Натаниел затвори вратата и успя да се промъкне и да заеме единственото свободно място до един декоративен кухненски бюфет, великолепните му представи за групата велики мъже вече се бяха изпарили.
Те просто не изглеждаха велики.
Не се виждаше нито една пелерина. Имаше страшно малко бради и дори и половината от тях не бяха толкова впечатляващи, колкото тази на господаря му. Повечето от мъжете носеха еднообразни костюми и още по-еднообразни вратовръзки; само няколко се бяха окичили с по-дръзки аксесоари, като например сиво елече или крещяща кърпичка в джоба на гърдите. Всички бяха обути с лъскави черни обувки. Натаниел се почувства сякаш беше попаднал на празненство в офиса на някой погребален агент. Никой от тях не приличаше на Гладстон, нито по силата, нито по излъчването си. Едни бяха ниски, други бяха свадливи и стари, доста от тях бяха предразположени към затлъстяване. Те разговаряха сериозно помежду си, отпивайки чай и гризейки сухи бисквити и нито един от тях не извисяваше глас над единодушното мърморене.
Натаниел беше дълбоко разочарован. Той натика ръце в джобовете и задиша дълбоко.
Господарят му се промъкваше през тълпата, здрависваше се и издаваше странния си, кратък, лаещ смях всеки път, когато някой от гостите кажеше нещо, което той сметнеше, че е било предназначено да е смешно. Виждайки Натаниел, той го извика с ръка. Момчето се провря между подноса с чай и нечий изпъкнал корем и се приближи.
— Това е момчето — каза грубо магьосникът, потупвайки Натаниел по рамото със странен жест. Трима мъже погледнаха надолу към него. Първият беше стар, с бяла коса и червендалесто лице, като изсушен от слънцето домат, покрито с дребни бръчки. Вторият беше отпуснат индивид на средна възраст, с влажни очи; кожата му изглеждаше студена и мазна, като риба върху скала. Третият беше много по-млад и хубав, със зализана назад коса, кръгли очила и подредени като ксилофон блестящи бели зъби. Натаниел ги гледаше мълчаливо.
— Не изглежда много обещаващо — рече мъжът с мазната кожа. Той смръкна и преглътна нещо.
— Учи се бавно — каза господарят на Натаниел, все още потупвайки го по рамото безцелно, което показваше, че все още е притеснен.
— Бавен значи, а? — обади се старият човек. Говореше с толкова силен акцент, че Натаниел едва успяваше да разбере думите. — Да, някои момчета са такива. Трябва да постоянстваш.
— Биеш ли го? — попита този с мазната кожа.
— Рядко.
— Не е разумно. Това стимулира паметта.
— На колко години си, момче? — попита по-младият мъж.
— На десет, сър — каза вежливо Натаниел. — Единайсет през ноемв…
— Има още няколко години преди да може да ти е полезен с нещо, Ъндъруд. — Младият мъж прекъсна Натаниел сякаш не съществуваше. — Струва ти цяло състояние, предполагам.
— Кое, леглото и храната ли? Разбира се.
— Обзалагам се и, че яде като прасе.
— Лаком значи, а? — рече старият мъж. — Да, някои момчета са такива.
Натаниел слушаше и едва успяваше да потисне негодуванието си.
— Аз не съм лаком, сър. — Каза той с най-учтивия си глас. — Очите на стария човек проблеснаха към него, после се отклониха сякаш не го беше чул, но ръката на господаря му се стовари на рамото му с известна сила.
— Е, момче, трябва да се връщаш към уроците си — каза той. — Бягай.