— Ти, самоуверен гамен — каза меко той. — Какво ще направиш сега? Можеш ли да се освободиш? Не. Каква изненада: ти си безпомощен. Знаеш няколко думи, но не си способен на нищо. Може би това ще те научи на опасностите от нахалството, когато си твърде слаб, за да отвърнеш. А сега се махай от очите ми.
Нещо се изкикоти подигравателно в ухото му и със силен ритник се махна от раменете на Натаниел. В същия момент се освободиха и ръцете му. Главата му се отпусна напред, от очите му потекоха сълзи. Те бяха причинени от издърпването на косата му, но Натаниел се страхуваше, че ще изглеждат като циврене на страхливо момченце. Той ги изтри с ръкав.
Стаята беше застинала. Всички магьосници бяха изоставили разговорите си и го гледаха втренчено. Натаниел погледна господаря си, безмълвно молейки за подкрепа или помощ, но очите на Артър Ъндъруд пламтяха от ярост — ярост, която явно беше насочена към него. Натаниел отвърна с празен поглед, после се обърна и тръгна през коридора от хора, който се оформи през стаята, стигна до вратата, отвори я и излезе.
Затвори внимателно и тихо след себе си.
С бяло и безизразно лице се качи по стълбите.
По пътя нагоре срещна госпожа Ъндъруд, която слизаше.
— Как мина, скъпи? — попита го тя. — Прояви ли се? Нещо не е наред ли?
От мъка и срам Натаниел не можеше да я погледне. Тръгна да я отмине без да отговори, но в последния момент се спря.
— Беше добре — каза той. — Кажете ми, знаете ли кой е магьосникът с малките очила и големите бели зъби?
Госпожа Ъндъруд се намръщи.
— Това трябва да е Саймън Лавлейс, доколкото разбирам. Заместник-министърът на търговията. Той наистина има забележителни зъби, нали? Казаха ми, че е изгряваща звезда. Срещна ли го?
— Да.
Не си способен на нищо.
— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш толкова блед.
— Да, благодаря, госпожо Ъндъруд. Сега ще се кача горе.
— Госпожица Лутиен те чака в учебната стая.
Безпомощен си.
— Право там отивам, госпожо Ъндъруд.
Натаниел не отиде в учебната стая. С бавна, непоколебима крачка, той се насочи към кабинета на господаря си, където прахът по мръсните бутилки светеше на слънцето и замъгляваше консервираното им съдържание.
Натаниел мина покрай очуканото бюро, отрупано с диаграми, върху които беше работил предния ден.
Твърде слаб, за да отвърнеш.
Той спря и се пресегна към малка стъклена кутийка, в която жужаха и бръмчаха шест неща.
Ще видим.
С бавна, сигурна крачка Натаниел прекоси стаята и дръпна чекмеджето на един шкаф до стената. Беше толкова претъпкан, че заяде наполовина и той трябваше внимателно да остави стъклената кутийка на плота, за да го измъкне с няколко силни дръпвания. В чекмеджето, сред множеството други инструменти, имаше и малко стоманено чукче. Натаниел го взе, вдигна кутията и, оставяйки чекмеджето да зее отворено, напусна слънчевия кабинет.
Стоеше в хладната сянка на стълбището и тихо репетираше Думите за Насочване и Контрол. Шестте същества в стъклената кутия беснееха напред-назад още по-енергично; кутията вибрираше в ръцете му.
Не си способен на нищо.
Партито свършваше. Вратата се отвори и първите няколко магьосници се появиха в очертанията й. Господин Ъндъруд ги придружи до входната врата. Разменяха се любезности и сбогувания. Никой не забеляза бледоликото момче, което ги наблюдаваше иззад стълбището.
Трябваше да се каже името след първите три команди, но преди последната. Не беше толкова трудно при условие, че не се направеше грешка при по-бързите срички. Той го отрепетира още веднъж наум. Да, беше го запомнил добре.
Още магьосници си тръгнаха. Пръстите на Натаниел бяха студени. Между тях и кутийката, която държаха, имаше тънък слой пот.
Младият магьосник и двамата му събеседници излязоха бавно от приемната. Те разговаряха оживено, смеейки се на някаква забележка, направена от човека с мазната кожа. Със спокойна крачка те се приближиха до господаря на Натаниел, който чакаше до вратата.
Натаниел сграбчи здраво чука.
Вдигна стъклената кутийка пред себе си. Тя се тресеше.
Възрастният мъж стискаше ръката на господин Ъндъруд. Младият магьосник беше следващ по ред и гледаше към улицата сякаш нямаше търпение да си тръгне.
Натаниел изрече високо първите три команди, произнесе името на Саймън Лавлейс и завърши с последната.
После разби кутийката.
Чу се пукване на счупено стъкло и бясно бръмчене.
Стъклените отломки се понесоха към килима. Шестте стършела изскочиха от своя затвор и се втурнаха надолу по стълбите с нетърпеливо стърчащи напред жила.