Магьосниците едва имаха време да погледнат нагоре преди насекомите да ги връхлетят. Три се стрелнаха право към лицето на Саймън Лавлейс. Той вдигна ръка и направи светкавичен знак. Всеки стършел избухна мигновено в кълбо от пламъци, понесе се под ъгъл към стената и избухна в нея.
Другите три не се подчиниха на командата си. Два се впуснаха към магьосника с мазната кожа и подпухнало лице. Той с писък залитна назад, спъна се в прага на вратата и падна на градинската пътека. Насекомите увиснаха над него, а после се спуснаха, търсейки открита плът. Ръцете му се мятаха напред-назад пред лицето му, но без полза. Последваха няколко успешни ужилвания, всяко от които беше придружено от агонизиращ вой. Шестият стършел бързо се приближи до стария човек. Той сякаш не правеше нищо, но когато стигна само на сантиметри от лицето му, буболечката внезапно спря, завъртя се като обезумяла и се запремята из въздуха. Преметна се неконтролируемо и падна близо до Саймън Лавлейс, който я смачка на килима.
Артър Ъндъруд, който беше наблюдавал с ужас сцената, сега успя да се съвземе. Пристъпи през прага към цветната леха, където се гърчеше гостът му и отсечено плесна с ръце. Двата злобни стършела паднаха на земята като покосени.
Натаниел реши благоразумно да се оттегли.
Той се измъкна към учебната стая, където госпожица Лутиен седеше край масата и четеше списание. При влизането му тя се усмихна.
— Как се представи? Прилича на малко по-шумно парти за това време на деня. Уверена съм, че чух да се чупи някакво стъкло.
Натаниел не каза нищо. Виждаше в ума си как трите стършела експлодираха в стената по един съвсем безвреден начин. Започна да се тресе — дали от страх или от ярост и разочарование, не му беше ясно.
Госпожица Лутиен моментално скочи на крака.
— Натаниел, ела тук. Какво става? Изглеждаш зле! Трепериш! — Тя го обгърна с ръка и нежно постави главата му върху хълбока си. Той затвори очи. Лицето му гореше; беше му едновременно топло и студено. Тя все още му говореше, но той не можеше да й каже нищо…
В този момент вратата на учебната стая се отвори с трясък.
Там стоеше Саймън Лавлейс, а очилата му проблясваха на светлината от прозореца. Той издаде някаква заповед. Натаниел беше изтръгнат от прегръдката на госпожица Лутиен и пренесен през въздуха. За секунда остана да виси по средата между тавана и пода, достатъчно дълго, за да види как другите двама магьосници се тълпят зад водача си, а също и, изостанал назад, така че почти не се виждаше, господарят му.
Натаниел чу как госпожица Лутиен вика нещо, но после беше преобърнат, кръвта се събра в ушите му и всичко останало изчезна.
Той висеше с клатещи се към килима глава, ръце и крака, докато задникът му стърчеше нагоре. После невидима ръка или невидима пръчка го удари по него. Той пищеше, гърчеше се и риташе във всички посоки. Ръката го удари пак, по-силно отпреди. А после отново…
Натаниел престана да рита дълго преди неуморната ръка да спре. Той висеше отпуснат и усещаше единствено парещата болка и унижението от наказанието. Фактът, че госпожица Лутиен стана свидетел на това беше много по-жесток, отколкото можеше да понесе. Той силно желаеше да умре. И когато накрая тъмнината се появи и започна да го отнася, я приветства от все сърце.
Ръцете го освободиха, но той изпадна в безсъзнание още преди да докосне пода.
Натаниел беше затворен в стаята си за един месец и беше подложен на други лишения. След първоначалните наказания, господарят му реши да не му говори и моментално ограничи контактите му с всички останали, с изключение на госпожа Ъндъруд, която му носеше яденето и се занимаваше с вазата в стаята му. Натаниел не вземаше уроци и не му даваха книги. От зори до здрач той седеше в стаята си и гледаше над покривите на Лондон към далечния Парламент.
Тази самота може би щеше да го побърка, ако не беше открил под леглото си една изхвърлена химикалка. С нея и няколко стари листове хартия успя да убие част от времето, правейки скици на света зад прозореца. Когато и това му доскучаеше, Натаниел се отдаваше на събиране на огромен брой подробни списъци и бележки, изписани върху скиците му, които криеше под матрака си винаги, когато чуеше стъпки по стълбището. Тези бележки съдържаха началото на неговото отмъщение.
За негово най-голямо съжаление, на госпожа Ъндъруд й беше забранено да говори с него. Въпреки че усети някакво съчувствие в отношението й, нейното мълчание беше студено. Той се затвори в себе си и не говореше, когато тя влезеше.
Поради тази причина, чак след като едномесечната му изолация приключи и уроците започнаха отново, той разбра, че госпожица Лутиен е била уволнена.