13
През дългата, влажна есен Натаниел се усамотяваше в градината винаги, когато можеше. Когато времето беше хубаво, той донасяше със себе си книги от рафтовете на господаря си и поглъщаше съдържанието им с неутолим глад, докато през това време върху пейката и поляната валяха есенните листа. През дъждовните дни седеше и гледаше капещите храсти, а мислите му препускаха по познатите пътища на мъката и отмъщението.
Напредваше много бързо в обучението си, тъй като умът му беше обсебен от омразата. Натаниел изчете и запечата в съзнанието си всички онези ритуали по призоваването, всички заклинания, с които един магьосник можеше да се обвие, за да се предпази от нападение, както и всички онези думи на силата, които наказваха непокорния демон или го освобождаваха на мига. Ако срещнеше труден пасаж — написан на шумерски или коптски, или пък скрит в заплетен рунически код — и почувстваше как сърцето му се свива, той трябваше само да вдигне поглед към сиво-зелената статуя на Гладстон, за да възвърне решителността си.
Гладстон беше отмъстил на всеки, който се бе отнесъл несправедливо с него: той бе запазил честта си и беше възхваляван за това. Натаниел планираше да направи същото, но вече не беше направляван от нетърпението си. Отсега нататък той го използваше само за да се мотивира. Беше научил един болезнен урок, а именно да не действа преди да е напълно готов и през многото дълги и самотни месеци работеше неуморно за постигането на първата си цел: унижението на Саймън Лавлейс.
Историческите книги, изучавани от Натаниел, бяха пълни с безбройни епизоди, в които съперничещи си магьосници се бяха били един с друг. Понякога най-силните магове бяха печелили, но много често бяха разбивани от прикритостта и коварството. Натаниел нямаше никакво намерение да предизвиква страшния си враг открито — поне не преди да станеше по-силен. Щеше да го повали с други средства.
Уроците му сега бяха една скучна загуба на време. Веднага след като започнаха отново, Натаниел незабавно си надяна маска на покорство и разкаяние, предназначена да убеди Артър Ъндъруд, че възприема лошата си постъпка като нещо крайно срамно. Тази маска никога не падна, дори когато му даваха най-изморителната и банална работа в кабинета. Ако господарят му го гълчеше за някоя незначителна грешка, Натаниел си позволяваше единствено искра на негодувание да пробегне по лицето му. Той просто скланяше глава и бързаше да поправи грешката си. Изглеждаше като идеалния чирак, подчинявайки се изцяло на господаря си и естествено никога не изразяваше някакво нетърпение заради това, че сега обучението му напредваше със скоростта на охлюв.
Всъщност това наистина беше така, защото Натаниел вече не смяташе Артър Ъндъруд за свой истински господар. Неговите господари бяха древните магьосници, които му говореха чрез книгите си, позволявайки му да се учи със собствена скорост и предлагайки му постоянно множащи се чудеса. Те не го гледаха отвисоко и не го предаваха.
Артър Ъндъруд беше загубил правото си върху покорството и уважението на Натаниел в момента, в който не успя да го защити от подигравките и физическите нападки на Саймън Лавлейс. Натаниел знаеше, че това просто не беше редно. Всички чираци се учеха, че техният господар на практика им е родител. Той или тя ги защитаваше, докато станеха достатъчно големи да се бранят сами. Артър Ъндъруд не го беше направил. Той бе стоял встрани и бе гледал несправедливото унижение на Натаниел — първо на празненството, а после и в учебната стая. Защо? Защото беше страхливец и се боеше от силата на Лавлейс.
А още по-лошото беше, че бе уволнил госпожица Лутиен.
От кратките разговори с госпожа Ъндъруд, Натаниел беше научил, че докато той е бил овесен с главата надолу и бит от дяволчето на Лавлейс, госпожица Лутиен направила всичко възможно да му помогне. Официално тя била освободена заради „нахалство и безочливост“, но се намекна, че всъщност се опитала да удари господин Лавлейс и била възпряна единствено от придружителите му. Като се сетеше за това, кръвта на Натаниел кипваше дори по-силно, отколкото когато мислеше за собственото си унижение. Тя се бе опитала да го защити и затова, че го беше направила — нещо, което господин Ъндъруд трябваше да стори, той я бе уволнил.
Това Натаниел никога не можеше да прости.
След като госпожица Лутиен я нямаше, единственият човек, чиято компания доставяше на Натаниел някакво удоволствие, беше госпожа Ъндъруд. Нейната обич внасяше разнообразие в дните, изпълнени с учение и му даваше успокоение от студеното отдръпване на господаря му и безразличието на неговите учители. Но той не можеше да й довери плановете си: бяха прекалено опасни. За да имаш сигурност и сила, трябваше да си прикрит. Истинският магьосник не издаваше плановете си.