След няколко месеца Натаниел се подложи на първото си истинско изпитание — призоваването на незначително дяволче. В това имаше и рискове, защото, въпреки че беше достатъчно уверен със заклинанията, той нито притежаваше чифт контактни лещи, за да наблюдава първите три нива, нито пък беше получил официалното си име. И двете щяха да станат, когато на Ъндъруд му хрумнеше, при навършването му на необходимата възраст, но Натаниел не можеше да чака до този далечен ден. Очилата от работния кабинет щяха да помогнат на зрението му. А що се отнасяше до името, той нямаше да даде на демона никаква възможност да го научи.
Натаниел открадна от кабинета на господаря си една стара бронзова пластина и с голяма трудност я изряза и направи от нея груб диск. В продължение на няколко седмици той полираше диска и го лъскаше, и отново го полираше, докато не заблестя на светлината на свещите и не започна да отразява образа му без никакви деформации.
След това изчака един уикенд, когато и господарят му, и госпожа Ъндъруд ги нямаше. Колата им едва беше изчезнала надолу по пътя, когато Натаниел се залови за работа. Нави на руло килима в спалнята си и върху голите дъски нарисува с тебешир два прости пентаграма. Потейки се обилно въпреки студа в стаята, той дръпна пердетата и запали свещите. Между двата кръга беше поставена една купа от леска и самодивско дърво (изискваше се само една, тъй като дяволчето, за което ставаше дума беше слабо и плашливо). Когато всичко стана готово, Натаниел взе полирания бронзов диск и го постави в центъра на кръга, където трябваше да се появи демонът. После сложи очилата на носа си, наметна една опърпана лабораторна престилка, която беше намерил на вратата на работния кабинет и пристъпи в кръга си, за да започне заклинанието.
С пресъхнала уста той изрече шестте срички за призоваване и извика името на съществото. Гласът му беше леко пресипнал, докато говореше и му се прииска да се беше сетил да сложи и чаша вода в кръга си. Не можеше да си позволи да сбърка някоя дума.
Той чакаше и със затаен дъх отброяваше деветте секунди, които бяха необходими на гласа му да мине през пустотата до Другото Място. После отброи седемте секунди, необходими на съществото да се събуди след като чуе името си. И накрая отброи трите секунди, необходими за да…
… над кръга заплава едно голо бебе, движейки ръце и крака сякаш плуваше там. То го погледна сърдито с жълтите си очи. Малките му червени устни се свиха и нахално издухаха едно балонче слюнка.
Натаниел изрече думите за Ограничаване.
Бебето загъргори от ярост, лудо размахвайки дундестите си ръце, докато краката му бяха изтеглени надолу към блестящия бронзов диск. Командата беше прекалено силна: като засмукано в канализацията, бебето се издължи в цветна спираловидна ивица, която влезе в диска. За части от секундата можеше да се види лицето му и как притиска носа си към металната повърхност от долната страна; после образът се замъгли от неясно сияние и дискът отново беше чист.
Натаниел изрече няколко заклинания, за да заключи диска и да провери за клопки, но всичко беше наред. С треперещи крака той излезе от кръга.
Първото му призоваване беше преминало успешно.
Затвореното дяволче беше грубо и нахално, но с една малка магия, която предизвикваше внезапен токов удар, Натаниел можеше да го накара да му разкрие реалните гледки на неща, случващи се надалеч. То можеше да му съобщава разговорите, които е дочуло, както и да ги предава визуално върху диска. Натаниел държеше грубия си, но ефективен гадателски кристал скрит под керемидите навън, до капандурата и с негова помощ научаваше много неща.
За проба той накара дяволчето да му разкрие какво се случва в кабинета на господаря му. След като наблюдава цяла сутрин, откри, че Ъндъруд прекарва повечето си време на телефона в опити да остава в течение на политическото развитие на нещата. Изпитваше истинска параноя, че враговете му в Парламента искат да го свалят. Натаниел сметна, че това по принцип е интересно, но подробностите са скучни и скоро изостави шпионирането на господаря си.
След това наблюдава госпожица Лутиен отдалеч. Мъглата се завихри на диска и, с бързо туптящо сърце, той отново я видя такава, каквато я помнеше толкова добре: усмихната, работеща… и преподаваща. Образът на диска се измести и показа едно малко, щърбаво чираче, което рисуваше усилено в скицника си и явно беше захласнато по всяка дума на госпожица Лутиен. Очите на Натаниел пламнаха от ревност и мъка. Със сподавен глас той нареди образа да изчезне, стискайки зъби при смеха, който издаде доволното дяволче.