Прозвуча гласът на дяволчето.
— На вратата е! Изтегляме се.
Натаниел имаше време само да види как врагът му бърка в опаковката и изважда нещо, което блестеше на светлината от лампата — после дискът се изчисти.
Той изрече кратка команда и лицето на бебето се появи неохотно.
— Това не е ли всичко? Мога само да ти кажа, че сега имам нужда да затворя очи за малко. Леле, това беше на косъм. Толкова близо бяхме да ни изпържат.
— Какво си казаха?
— Ами, какво наистина си казаха? Може и да съм чул откъслечни думи, не казвам, че не съм, но слухът ми не е това, което беше заради толкова дългия ми затвор тук…
— Просто ми кажи!
— Едрият не каза много. Случайно да си видял онези червени петна по пелерината му? Мно-о-го подозрително. Да кажем просто, че не беше кетчуп. И беше прясна, можех да я помириша. Какво каза той ли? „Взех го.“ Това беше едното. И, „Първо си искам заплащането.“ Бих казал, че не говори много.
— Демон ли беше?
— Под тази груба забележка предполагам, че имаш предвид благородно същество от Другото Място? Не. Човек.
— А какво каза магьосникът?
— Той беше малко по-директен. Всъщност доста приказлив. „В теб ли е?“ Така започна той. После каза, „Ти как…? Не, не искам да знам подробностите. Просто ми го дай.“ Беше притаил дъх нетърпеливо. След това извади парите.
— Това ли беше? Какъв беше предметът? Някой от тях каза ли?
— Не знам дали си спомням — не, чакай! Чакай! Не е нужно да ставаш гаден с мен — направих каквото поиска, нали? Когато едрият мъж подаде пакета, той каза нещо…
— Какво?
— Толкова тихо, че почти не го чух…
— Какво каза той?
— Той каза: „Амулета на Самарканд е твой, Лавлейс“. Това каза.
Минаха още шест месеца преди Натаниел да се почувства готов. Той усвои нови области на изкуството си, научи нови и по-силни Команди и ходеше на плуване всяка сутрин преди уроците си, за да подсили издръжливостта си. По този начин стана физически и духовно силен.
Нито веднъж повече не можа да шпионира врага си директно. Независимо дали присъствието му биваше откривано или не, дяволчето повече не можа да се приближи.
Но това нямаше значение. Натаниел притежаваше необходимата информация.
Докато пролетта преминаваше в лято, той седеше в градината и кроеше и усъвършенстваше плана си. Това му доставяше удоволствие. Предимството му беше простотата и още повече, че никой на света не се досещаше за неговата сила. Господарят му сега само му даваше уроци. Беше казал разсеяно, че най-вероятно ще пробват някое основно призоваване през зимата. За господаря си, за учителите си и дори за госпожа Ъндъруд той беше чирак без особен талант. Такъв и щеше да остане, докато откраднеше амулета на Саймън Лавлейс.
Кражбата беше само началото, проба за собствената му сила. След това, ако всичко минеше добре, щеше да заложи капана си.
Всичко, което му оставаше, беше да си намери слуга, който можеше да направи онова, което искаше. Нещо достатъчно силно и изобретателно да изпълни плана му, но не и толкова могъщо, че да е заплаха за самия него. Времето за овладяване на великите същества още не беше дошло.
Той четеше книгите по демонология на господаря си. Изучаваше хрониките на вековете. Четеше за по-низшите слуги на Соломон и Птолемей.
Накрая избра:
Бартимеус.
14
Знаех, че ще има порядъчна доза караници, когато се върнем отново в таванската стая, така че този път се подготвих подходящо. Първо трябваше да реша каква форма да приема. Исках нещо, което наистина щеше да го предизвика — да го накара напълно да загуби самообладание — и, колкото и необичайно да изглежда, това изключваше повечето от страшните ми форми. Всъщност това значеше да се появя като някакъв човек. Странно е, но да бъдеш обиждан от мъждукащ призрак, или пък да бъдеш наричан с обидни имена от огнено крилато влечуго не е и наполовина толкова дразнещо за един закоравял магьосник, колкото да ги чуе от нещо, което изглежда човешко. Не ме питайте защо. Просто има нещо общо с начина, по който работи мозъкът им.
Реших, че е най-добре да се появя като друго момче на същата възраст — някой, който ще предизвика всичките чувства на директна конкуренция и съперничество у детето. Това не беше проблем. Птолемей беше на четиринайсет, когато го познавах най-добре. Щеше да бъде Птолемей.
След това, всичко което оставаше беше да си преговоря най-добрите контразаклинания и с удоволствие да очаквам момента, в който щях да мога да се върна вкъщи.
Схватливите читатели може би са забелязали един нов оптимизъм в отношението ми към детето. И не са сгрешили. Защо ли? Защото знаех рожденото му име48.
48
Въоръжен с него, аз можех да се преборя и с най-злобните атаки на фукльото. Разбирате ли, знаенето на името малко променя баланса на силите, защото служи като един вид предпазен щит за джина в кръга. Това е простичък и много древен талисман и… Абе, защо си губите времето в четене на това? Бързо продължавайте нататък и вижте сами.