Така си казваше. Но ръцете му трепереха в скута, сърцето му биеше болезнено в гърдите, а уверените твърдения, в които се опитваше да се убеди, просто бягаха от ума му. Ядосан, той се насили да диша дълбоко и здраво сключи ръце, за да потисне треперенето. Естествено, този страх беше съвсем нормален. Беше избегнал Стимулиращия Компас за части от секундата. За пръв път се беше приближил до смъртта. Такова нещо не можеше да не предизвика реакция. След няколко минути щеше да се оправи; можеше да направи магията, да хване автобуса до Темза…
Джинът знаеше рожденото му име.
Той знаеше рожденото му име.
Бартимеус от Урук, Сакр ал-Джини от Ал-Ариш… Беше му позволил да открие името му. Госпожа Ъндъруд беше проговорила, а духът чу и в онзи момент най-важното правило бе нарушено. И сега Натаниел беше компрометиран, може би завинаги. Усети как паниката се надига в стомаха му. А от силата й буквално му се догади. За пръв път, откакто се помнеше, в очите му запариха сълзи. Най-важното правило… Ако нарушеше това, със сигурност беше загубен. Демоните винаги намираха начин. Дай им някаква власт и рано или късно те сграбчват. Понякога им отнемаше години, но винаги…
Той си спомни проучвания на известни случаи от книгите. Вернер от Прага: беше позволил рожденото му име да бъде разкрито от едно безвредно дяволче на служба при него; след известно време дяволчето беше казало на един фолиот, фолиотът на джин, а джинът беше казал на африт. И три години по-късно, когато Вернер пресичал площад „Венцеслас“, за да си купи пушена наденица, една вихрушка го помела в небето. В продължение на няколко часа писъците му оглушавали гражданите, отиващи на работа, докато накрая всичко приключило с валящите по ветропоказателите и комините парчета от магьосника. А това едва ли беше най-ужасяващата съдба, застигала небрежните магьосници. Налице бяха примерите с Пауло от Торино, Септимус от Манинг, Йохан Фауст…
От устата на Натаниел се чу хлипане и този малък, жалък звук го шокира и накара да преодолее отчаянието и самосъжалението си. Стига толкова. Все още не беше мъртъв, а демонът все още беше под негова команда. Или поне щеше да бъде, след като се отървеше от тютюневата кутия както трябва. Щеше да се съвземе.
Натаниел направи усилие да се изправи на крака, макар да чувстваше слабост във всичките си крайници. Много трудно той изхвърли страховете от главата си и започна приготовленията. Пентаграмът беше пренарисуван, а тамянът сменен. Бяха запалени нови свещи. Промъкна се до библиотеката на господаря си и провери заклинанията по два пъти. После добави още розмарин в кутията за тютюн, сложи я в средата на кръга и започна заклинанието за Безкрайния Затвор. След пет дълги минути устата му беше пресъхнала, а гласът пресипнал, но над повърхността на кутията засия стоманеносива аура, която припламна и избледня. Натаниел произнесе името на Бартимеус, добави астрологичната дата, когато щеше да започне затвора и приключи. Кутията изглеждаше същата както преди. Натаниел я пъхна в джоба на сакото си, духна свещите и дръпна килима върху рисунките по пода. После рухна на леглото.
Когато един час по-късно госпожа Ъндъруд занесе обяда на съпруга си, тя сподели с него една своя тревога.
— Притеснена съм за момчето — каза тя. — Почти не си е докоснал сандвича. Проснал се е на масата, бял като платно. Сякаш не е спал цяла нощ. Нещо го е уплашило или се разболява. — Тя спря. — Скъпи?
Господин Ъндъруд разглеждаше внушителното количество храна в чинията си.
— Няма лютеница, Марта. Знаеш, че я обичам с шунката и салатата.
— Свършила е, скъпи. И какво мислиш, че трябва да направим?
— Да купиш още. Не е ли очевидно? Боже мили, жено…
— За момчето.
— Ммм? О, той е добре. Глезльото просто е нервен заради кръщаването. И заради призоваването на първото си дяволче. Помня колко ужасен бях аз — моят господар буквално трябваше да ме вкара в кръга с камшик. — Господин Ъндъруд натика една вилица с шунка в устата си. — Кажи му да дойде при мен в библиотеката след час и половина и да не забравя Алманаха. Не, нека да е след час. След това ще трябва да звънна на Дювал за онези кражби, проклет да е.
В кухнята Натаниел все още бе успял да се справи само с половин сандвич. Госпожа Ъндъруд разроши косата му.
— По-весело — каза тя. — Кръщаването ли те безпокои? Изобщо не трябва да се тревожиш за това. Натаниел е хубаво име, но има и много други хубави имена. Само си помисли, можеш да си избереш каквото си искаш име, в рамките на разумното. Стига в момента да не го носи никой друг магьосник. Нали знаеш, че Обикновените нямат тази привилегия. Трябва да си стоят с това, което им е дадено. — Тя се суетеше наоколо, пълнеше чайника, търсеше млякото и говореше, говореше, говореше. Натаниел чувстваше как кутията тежи в джоба му.