— Бих искал да изляза за малко, госпожо Ъндъруд — каза той. — Имам нужда от малко свеж въздух.
Тя го изгледа учудено.
— Но не може, скъпи, нали така? Не и преди Кръщаването ти. Господарят ти те иска в библиотеката след час. И каза да не забравяш Алманаха на Имената. Въпреки че ти казвам това, като се замисля, ти наистина изглеждаш доста блед. Малко свеж въздух би ти помогнал, предполагам… Сигурна съм, че няма да забележи, ако се измъкнеш за пет минутки.
— Няма нищо, госпожо Ъндъруд. Ще си остана тук. — Пет минути ли? Трябваха му два часа, а може би и повече. Щеше да се наложи да се отърве от кутията по-късно. И да се надява, че Бартимеус нямаше да опита нещо преди това.
Тя наля чаша чай и я постави на масата пред него.
— Това ще ти върне цвета на лицето. Днес е голям ден за теб, Натаниел. Като те видя отново, ти ще си вече друг. Това може би е последния път, когато те наричам със старото ти име. Предполагам, че сега ще трябва да започна да го забравям.
„Защо не можа да започнеш да го забравяш тази сутрин?“, помисли си той. Една малка, злобна част от него искаше да я обвини за лекомислената й любов, но той знаеше, че това е напълно несправедливо. Сигурен, Силен, Скрит. Сега вече не беше нито едно от тези неща. Той отпи глътка чай и си изгори устата.
— Влез, момче, влез. — Господарят му, настанен във висок стол до бюрото в библиотеката, изглеждаше почти мил. Той гледаше Натаниел, докато се приближаваше и му посочи едно столче до себе си. — Сядай, сядай. Е, изглеждаш по-елегантен от обикновено. Дори носиш и сако, а? Доволен съм, че отбелязваш важността на случая.
— Да, сър.
— Добре, къде е Алманаха? Хубаво, дай го насам… — Книгата беше подвързана в блестяща зелена кожа с показалец от волски косми. Беше доставена от фирма „Ярослав“ едва предния ден и все още не беше четена. Господин Ъндъруд отвори внимателно и погледна началната страница. — „Алманах с имената на Лу“, триста деветдесет и пето издание… Как лети времето. Ще повярваш ли, че аз избрах името си от триста и петдесетото? Спомням си го сякаш беше вчера.
— Да, сър. — Натаниел потисна една прозявка. Усилията му от сутринта започваха да му се отразяват, но той трябваше да се съсредоточи върху предстоящата задача. Гледаше как господарят му прелиства страниците и не спира да говори.
— В Алманаха, момче, са поместени всички официални имена използвани от магьосниците от златния век на Прага до настоящето. Много от тях са били използвани повече от веднъж. До всяко едно има подпис, показващ дали името в момента е заето. Ако няма, може да бъде използвано. Или пък може да си измислиш свое собствено. Виж тук — „Ъндъруд, Артър; Лондон“… Аз съм вторият с това име, момче. Първият е бил виден човек от XVII век; близък сътрудник на крал Джеймс I, доколкото знам. А сега, обмислям въпроса от известно време и мисля, че ще направиш добре да следваш стъпките на някой от големите магьосници.
— Да, сър.
— Мислех си за Теофилиус Трокмортън, може би — той е бил забележителен алхимик. И… да, виждам, че тази комбинация е свободна. Не? Не ти харесва? А какво ще кажеш за Балтазар Джоунс? Не си убеден? Е, може би той е твърде труден пример, който да следваш. Да, момче? Имаш някое предложение ли?
— Свободно ли е Уилям Гладстон, сър? Аз му се възхищавам.
— Гладстон! — Очите на господаря му се изцъклиха. — Самата идея… Момче, има имена, които са твърде велики и твърде скорошни да се докосват. Никой не би посмял! Би било върхът на арогантността да се правиш на него. — Веждите му настръхнаха. — Ако не можеш да дадеш разумно предложение, аз ще избера вместо теб.
— Съжалявам, сър. Не помислих за това.
— Амбицията е хубаво нещо, приятелю, но трябва да я прикриваш. Ако е прекалено очевидна, ще се озовеш на земята с гръм и трясък още преди да навършиш двайсет. Един магьосник не бива да привлича вниманието върху себе си твърде бързо; със сигурност не и преди да е призовал първия си моулър. Добре, нека да потърсим заедно от началото…
Изминаха час и двайсет и пет минути докато изберат и за Натаниел това беше мъчително време. Господарят му явно много обичаше неизвестни магьосници с още по-неизвестни имена и Фицгибън, Трийкъл, Хумс и Галимофри бяха избегнати много трудно. По същия начин пък, предпочитанията на Натаниел винаги изглеждаха твърде арогантни и показни за господин Ъндъруд. Но накрая изборът беше направен. Господин Ъндъруд изморено извади официалния формуляр, нанесе новото име и се подписа. Натаниел също трябваше да се подпише в един голям правоъгълник долу на страницата. Подписът му беше заострен и разкривен, но все пак той го използваше за пръв път. Прочете го тихичко на себе си: