Джон Мандрейк.
Той беше третият магьосник с това име. Никой от предшествениците му не беше постигнал нещо забележително, но на Натаниел вече не му пукаше. Всичко беше по-добро от Трийкъл. Това ставаше.
Господарят му сгъна документа, постави го в кафяв плик и се облегна в стола си.
— Е, Джон — рече той. — Готово. Веднага ще подпечатам това в Министерството и тогава вече официално ще съществуваш. Само че не се превъзнасяй. Все още не знаеш почти нищо, както и ще видиш като се опиташ да призовеш бъбривото дяволче утре. И все пак първата стъпка от твоето обучение приключи, благодарение на мен.
— Да, сър, благодаря, сър.
— Един господ знае, че това бяха шест дълги и скучни години. Често се съмнявах дали ще стигнеш чак дотук. Повечето господари биха те изхвърлили на улицата след онази история миналото лято. Но аз упорствах… Няма значение. Отсега нататък можеш да си носиш лещите.
— Благодаря, сър. — Натаниел замига. Той вече ги носеше.
Гласът на господин Ъндъруд придоби самодоволен тон.
— Ако всичко е наред, след няколко години ще ти намерим свястна работа: може би като помощник-секретар в някое от по-маловажните министерства. Няма да е нещо бляскаво, но идеално ще пасва на скромните ти възможности. Не всеки магьосник може да се стреми да стане важен министър като мен, Джон, но това не бива да те спре да дадеш своя принос, колкото и малък да е той. Междувременно, като мой чирак, ще можеш да ми помагаш в обикновените призовавания и да ми се отплатиш донякъде за всичките усилия, които хвърлих по теб.
— За мен ще бъде чест, сър.
Господарят му махна с ръка да го освободи, позволявайки по този начин на Натаниел да се обърне и да направи кисела физиономия. Беше изминал половината път до вратата, когато той се сети за нещо.
— И още нещо — каза той. — Твоето кръщаване стана тъкмо навреме. След три дни ще ходя в Парламента да чуя държавното обръщение от министър-председателя към всички висши членове на правителството. Това е изключително церемониален случай, на който той ще нахвърля бъдещата политика в страната и чужбина. Кръстените чираци също са поканени, както и съпругите. Ако не ме ядосаш преди това, ще те взема с мен. За теб ще бъде истинско „откровение“ да видиш нас, всичките майстори магьосници събрани заедно!
— Да, сър, много благодаря, сър! — За пръв път когато говореше с господаря си, може би откакто се помнеше, ентусиазмът на Натаниел беше истински. Парламента! Министър-председателя! Той излезе от библиотеката и изтича нагоре по стълбите до стаята си и капандурата, през която далечният Парламент едва се виждаше под сивото ноемврийско небе. За Натаниел високата кула беше огряна от слънчева светлина.
Малко по-късно си спомни за кутията за тютюн в джоба си.
Все още имаше два часа до вечеря. Госпожа Ъндъруд говореше по телефона в кухнята, а господарят му — в кабинета си. Натаниел се измъкна скришом през предната врата, вземайки пет лири от буркана с парите за пазаруване, който госпожа Ъндъруд държеше на един рафт в антрето. На главния път хвана автобус на юг.
Знаеше се, че магьосниците не ползват обществения транспорт. Той седна на седалката най-отзад, колкото беше възможно по-далеч от другите пътници, наблюдавайки с крайчеца на окото си как се качват и слизат. Мъже, жени, млади, стари; младежи, облечени в еднообразни дрехи, момичета с лъскави бижута по шиите. Те се препираха, смееха или седяха тихо, четяха вестници, книги и лъскави списания. Бяха хора, да, но лесно се виждаше, че нямаха сила. За Натаниел, чийто опит с хората беше много ограничен, те изглеждаха странно двуизмерни. Разговорите им сякаш бяха за нищо; книгите, които четяха, изглеждаха тривиални. С изключение на чувството, че повечето бяха леко вулгарни, той не можеше да ги разбере.
След половин час автобусът стигна до моста Блекфрайърс и река Темза.
Натаниел слезе и отиде до средата на моста, където се наведе над парапета от ковано желязо. Реката беше в прилив; бързите й сиви води бушуваха под него, а неравната повърхност се завихряше безспир. От двете страни, по крайбрежните улици, където тъкмо започваха да се включват светлините на колите и на уличните лампи, бяха струпани еднообразни офис сгради. Натаниел знаеше, че Парламента се намира точно зад завоя на реката. Никога досега не се беше намирал толкова близо до него. Само мисълта за това накара сърцето му да ускори ритъма си.