Но щеше да има време за това друг път. Първо трябваше да довърши една жизненоважна задача. От единия си джоб извади найлонова торбичка и половин тухла, която беше намерил в градината на господаря си. От другия взе тютюневата кутия. Тухлата и кутията се озоваха в торбичката, която завърза с двоен възел.
Огледа се бързо на двете страни по моста. Другите пешеходци бързаха покрай него с наведени глави и прегърбени рамене. Никой не го гледаше. Без повече да се церемони, той хвърли пакета през парапета и го изгледа как пада.
Надолу… надолу… надолу… Докато накрая се превърна в бяло петънце. Едва успя да види как падна.
Изчезна. Потъна като камък.
Натаниел вдигна яката на сакото си, за да предпази врата си от духащия по реката вятър. Беше в безопасност. Е, дотолкова, доколкото можеше да е изобщо. Беше изпълнил заплахата си. Ако Бартимеус посмееше да го предаде…
Докато вървеше по моста обратно към спирката, започна да вали. Той се движеше бавно, дълбоко замислен, почти сблъсквайки се с няколко прибиращи се от работа хора, идващи от противоположната посока. Наругаха го, докато отминаваха, но той почти не ги забеляза. Безопасност… Само това имаше значение…
С всяка стъпка го обземаше все по-голяма умора.
16
Когато тръгнах от прозореца на таванската стая на момчето, главата ми беше толкова изпълнена с различни планове и сложни хитрини, че не гледах къде отивах и налетях на един комин.
Имаше нещо символично в това. Такива неща ти причинява измамната свобода.
И ето че се понесох във въздуха, един от милионите гълъби в огромния град. Слънцето огряваше крилата ми, а студеният въздух разрошваше красивите ми пера. Безкрайните редове от сиво-кафяви покриви се простираха под мен чак до неясния хоризонт, като браздите на гигантско есенно поле. И как само ми влияеше това огромно празно пространство. Искаше ми се да летя, докато оставя този прокълнат град далеч назад и никога да не се обръщам. Можех да го направя. Никой нямаше да ме спре. Нямаше да бъда призован отново.
Но не можех да последвам това желание. Момчето беше пределно ясно какво ще се случи, ако не шпионирам Саймън Лавлейс и ако не му извадя кирливите ризи. Естествено, в момента можех да отида където си поискам. Естествено, можех да използвам каквито си искам методи, за да се сдобия с информацията (без да забравям, че ако направех нещо, което да навреди на Натаниел, след време то щеше да навреди и на мен). Естествено, момчето нямаше да ме призове поне за известно време. (Беше изморен и се нуждаеше от почивка.57) Естествено, имах един месец да свърша работата. Но все пак трябваше да се подчинявам на заповедите му и той да е доволен. Ако ли не, имах среща с Old Chokey, който в този момент най-вероятно се наместваше бавно в гъстата, тъмна тиня на дъното на Темза.
Свободата е илюзия. Тя винаги си има цена.
Като премислих нещата, реших, че разполагам с оскъдния избор между това да започна с известно място или с известен факт. Мястото беше вилата на Саймън Лавлейс в Хампстед, където най-вероятно въртеше тайния си бизнес. Не исках да влизам в нея отново, но вероятно можех да я наблюдавам отвън и да видя кой влиза и кой излиза. Фактът беше, че магьосникът явно се бе сдобил с Амулета на Самарканд по нечестен начин. Вероятно можех да намеря някой, който знае повече за скорошната история на предмета — като например кой го е притежавал за последно.
От двете отправни точки посещението в Хампстед изглеждаше по-доброто начало. Поне знаех как да стигна дотам.
Този път стоях колкото беше възможно по-далеч. Открих къща на отсрещната страна на пътя, която предлагаше задоволителна гледка към портата и алеята на вилата, долетях до нея и кацнах на улука. После проучих терена. От предишната нощ в жилището на Лавлейс бяха направени някои промени. Защитният възел беше поправен и подсилен с допълнителен слой, а най-лошо обгорелите дървета бяха отрязани и махнати. По-страшното беше, че сега на четвърто и пето ниво по поляната дебнеха няколко високи, слаби, червеникави създания.
Нямаше и следа от Саймън Лавлейс, Факарл или Джабор, но аз така или иначе не очаквах нищо веднага. Писано ми беше да чакам поне час. Накокошиних се заради вятъра и се заех с наблюдението.
Три дни седях на този улук. Цели три дни. Сигурен съм, че почивката ми подейства добре, но болката, която изпитах заради формата си, ме направи раздразнителен. Освен това бях и много отегчен. Не се случи нищо значимо.