Всяка сутрин един възрастен градинар обикаляше имението, пръскайки изкуствен тор на местата по поляната, където бяха паднали Детонациите на Джабор. След обяд подрязваше дребната растителност и очистваше алеята с гребло преди да се замъкне вътре за чаша чай. Не забелязваше червените неща, три от които го дебнеха през цялото време, като гигантски гладни хищни птици. Без съмнение единствено строгите инструкции, по които бяха призовани, ги спираха да не го погълнат.
Всяка вечер се издигаше цяла флотилия от търсещи сфери, за да продължи издирването из града. Самият магьосник оставаше вътре, като без съмнение ръководеше други опити за намиране на своя амулет. Лениво се почудих дали Факарл и Джабор са страдали задето ме бяха оставили да избягам. Можех само да се надявам на това.
Сутринта на третия ден едно меко одобрително гукане наруши концентрацията ми. Един малък, добре изглеждащ гълъб се беше появил на улука от дясната ми страна и ме гледаше с определено заинтересован наклон на главата. Нещо в него ме накара да заподозра, че беше женски. Нададох нещо, което се надявах да е презрително и високомерно гукане и се обърнах. Гълъбът подскочи кокетно на улука. Само това ми трябваше: влюбена птица. Отдръпнах се. Тя подскочи малко по-близо. Вече бях на края на улука, кацнал над отвора на тръбата.
Изкушавах се да се превърна в бездомна котка и така да я уплаша, че да й изпопадат перата, но беше прекалено рисковано да се преобразявам толкова близо до вилата. Тъкмо щях да отлетя другаде, когато най-накрая забелязах нещо да напуска двора на Саймън Лавлейс.
В блещукащия син възел се отвори една малка кръгла дупка и през нея се появи малко, зелено като бутилка дяволче с крила на прилеп и свинска зурла. Дупката се затвори, дяволчето размаха криле и полетя надолу по улицата на височината на уличните лампи.
В едната си лапа държеше две писма.
В този миг точно в ухото ми прозвуча нежно гукане. Обърнах леко глава — и попаднах право на клюна на онзи безсрамен женски гълъб. С коварна женска ловкост тя се беше възползвала от възможността да се настани точно до мен.
Отговорът ми бе кратък и красноречив. Бръкнах й с крило в окото и я ритнах по перушината. Веднага след това полетях, следвайки дяволчето.
Беше ми ясно, че той е някакъв вид вестоносец, вероятно натоварен с нещо, което е твърде опасно или тайно за телефона и пощата. Бях виждал такива същества и преди58. Каквото и да носеше сега, това беше първата ми възможност да надникна в делата на Лавлейс.
Дяволчето се носеше над някакви градини, реейки се по въздушното течение. Аз го следвах, като размахвах енергично късите си крила. Най-безопасното и разумно нещо беше да не обръщам внимание на пликовете, които носи и вместо това да се съсредоточа върху опит да се сприятеля с него. Можех например да приема форма, сходна на друго дяволче вестоносец, да подхвана разговор и да спечеля доверието му в хода на още няколко случайни срещи.
Ако бях достатъчно търпелив, дружелюбен и непринуден, накрая той без съмнение щеше да се изпусне за нещо…
Или вместо това просто можех да го набия. Това беше по-бърз и по-директен подход и като цяло го предпочитах. Така че последвах дяволчето на дискретно разстояние и навлязох в градинката на Хампстед.
Когато стигнахме до една достатъчно отдалечена местност, от гълъб се превърнах в гаргойл; връхлетях върху нещастното дяволче отдолу и тупнахме в пакет на земята сред някакви опърпани дръвчета. След като свърших това, аз го хванах за крака и го разтръсках здравата.
— Пусни! — изврещя то, размахвайки напред-назад четирите си ноктести лапи. — Ще ти го върна! Ще ти отмъстя! Ще те направя на парчета, наистина ще го направя!
— Наистина ли, друже? — Завлякох го в един шубрак и го затиснах здраво под един голям камък. Отдолу се подаваха само зурлата и лапите му.
— Добре — рекох аз, сядайки с кръстосани крака върху камъка и издърпвайки пликовете от лапата му. — Първо ще прочета тези, а после може да поговорим. Можеш да ми разкажеш всичко, което знаеш за Саймън Лавлейс.
Дадох си вид, че не забелязвам наистина шокиращите ругатни, звучащи отдолу и се заех с пликовете. Бяха много различни. Единият беше простичък и напълно чист: не носеше нито име, нито знак и беше запечатан с малка капка червен восък. Другият беше по-ефектен; направен от мек, жълтеникав пергамент, печатът му беше притиснат с монограма на магьосника, СЛ. Беше адресиран до някой наречен г-н Р. Девъро.
58
Някои общества, които познавах, доста използваха дяволчетата вестоносци. Покривите на къщите и финиковите палми на стария Багдад (в който нямаше нито телефон, нито e-mail) направо гъмжаха от тях след закуска и малко преди залез, които бяха двете традиционни времена за изпращане на съобщения.