— Да, разбира се. А с кого е най-близък Лавлейс? На кого най-често носиш съобщения?
— О, Най-Славни От Славните, може би най-честата кореспонденция е с господин Скайлър. Освен него не се отличава никой друг. Те са главно политици и хора с високо положение в лондонското общество. Всички са магьосници, естествено, но постоянно са различни. Онзи ден, например, занесох съобщения на Тим Хилдик, регионален министър, на Шолто Пин от снаряжения „Пин“ и на и от Куентин Мейкпийс, театралния импресарио. Това е един типичен ден.
— Снаряжения „Пин“ — какво е това?
— Ако някой друг бе задал въпроса, О, Ти Който Си Ужасен И Велик, бих казал, че е невеж глупак. От теб това е знак за обезоръжаваща простота, източник на всички добродетели. Снаряжения „Пин“ е най-престижния доставчик на магически предмети в Лондон. Намира се на „Пикадили“. Шолто Пин е собственикът му.
— Интересно. Значи ако един магьосник иска да си купи артефакт, ще отиде в Пин?
— Да.
— Какво каза?
— Извинявай, Чудотворни, трудно е да ти измислям нови титли, когато задаваш толкова много въпроси.
— Добре, този път ще ти се размине. Значи освен Скайлър сред другите му контакти не се отличава никой? Сигурен ли си?
— Да, Възвишено Създание. Той има много приятели. Не мога да посоча някой сред другите.
— Коя е Аманда?
— Не мога да кажа, О, Първокласни. Вероятно е съпругата му. Никога не съм й носил съобщения.
— „О, Първокласни.“ Ти наистина се стараеш, нали? Добре. Имам още два последни въпроса. Първо: някога виждал ли си или доставял ли си съобщения на висок мъж с черна брада, облечен в мръсна пелерина и ръкавици? Намръщен и тайнствен. Второ: какви слуги има Саймън Лавлейс? Нямам предвид келеши като теб, а могъщи създания като мен. Мисли бързо и може би ще махна това камъче преди да тръгна.
Гласът на дяволчето беше печален.
— Иска ми се да можех да задоволя всяка твоя прищявка, Господарю На Всичко, но първо: опасявам се, че никога не съм виждал такъв брадат човек и второ: аз нямам достъп до никоя от вътрешните стаи на магьосника. Вътре има забележителни същества; усещам тяхната сила, но за щастие никога не съм ги срещал. Знам само, че тази сутрин господарят постави тринайсет изгладнели крели в двора. Тринайсет! И с един би било достатъчно лошо. Винаги се опитват да ми отхапят някой от краката, когато пристигна с писмо.
Помислих малко. Най-голямата ми следа беше връзката със Скайлър. Той и Лавлейс бяха намислили нещо, в това нямаше съмнение и, ако ги подслушах в Парламента тази вечер, може би щях да разбера какво. Но срещата беше след часове. Междувременно си мислех да посетя снаряжения „Пин“ на „Пикадили“. Лавлейс със сигурност не се беше снабдил с Амулета оттам, но можех да науча нещо за скорошната история на дрънкулката, ако се отбиех на мястото.
Усетих леко гърчене под камъка.
— Ако си приключил, О, Снизходителни, ще ми бъде ли позволено да продължа по пътя си? Когато се забавя с доставянето на съобщенията, страдам от Нажежените Точици.
— Много добре. — Не е рядкост да глътнеш по-низшите дяволчета, които са се озовали в твоя власт, но това не ми беше в стила60. Махнах се от камъка и го хвърлих настрани. Тънкият като хартия вестоносец се сгъна на няколко места и с болка се изправи на крака.
— Ето ти писмата. Не се бой, не съм ги променял.
— За мен няма значение, дори и да беше, О, Славен Метеор На Изтока, аз просто разнасям пликовете. Не знам нищичко за това, което е в тях, нали? — След като кризата беше отминала, дяволчето вече се връщаше към противния си външен вид.
— Не казвай на никого за срещата ни, иначе следващия път като тръгнеш, ще те чакам.
— Ти какво, да не мислиш, че ще си търся белята? Няма начин. Ами ако пердахът ми е свършил, аз се омитам оттук.
С няколко изморени размахвания на кожените си крила, дяволчето се издигна във въздуха и се стопи над дърветата. Изчаках го няколко минути да изчезне, после се превърнах в гълъб и също полетях, насочвайки се на юг над усамотената градинка, към далечния „Пикадили“.
17
Снаряжения „Пин“ беше от онзи тип магазини, в който се осмеляваха да влязат само най-богатите или най-смелите. Заемаше изгодна позиция на ъгъла на улица „Дюк“ и „Пикадили“ и създаваше впечатлението, че някакъв дворец е бил поставен там от шайка изморени джинове и след това е бил закрепен за по-еднообразните сгради край него. Осветените му витрини и набраздените му златни колони се открояваха сред магьосническите книжарници и магазините за деликатеси, разположени по широкия сив булевард; дори погледнат отгоре, излъчването му на фина елегантност се виждаше от километър.