Трябваше да внимавам с кацането — по много от первазите имаше шипове или пък бяха боядисани с лепкава вар, за да отблъскват безполезните гълъби като мен — но накрая се настаних на един пътен знак с добра гледка към „Пин“ и продължих с оглед на мястото.
Всеки прозорец беше като паметник на онази претенциозност и простащина, към която всички магьосници тайно се домогваха: украсени с бижута жезли се въртяха на стойките си; над блестящите купища от пръстени и гривни бяха поставени огромни лупи; автоматични манекени се движеха сковано напред-назад, облечени в скъпи италиански костюми с диамантени игли на реверите. По тротоара навън се мъкнеха безлични магьосници в износени работни одежди, които поглеждаха с копнеж изложените неща и отминаваха, мечтаейки си за богатство и слава. Виждаха се много малко не-магьосници. Тази част на града не беше за обикновените.
През едната витрина видях висок щанд от полирано дърво, на който стоеше изключително дебел мъж, целият облечен в бяло. Кацнал несигурно върху един висок стол, той беше зает да дава заповеди на купчина кутии, които се клатушкаха и олюляваха около него. И последното нареждане беше изречено, дебелакът се обърна и кутиите тръгнаха несигурно през помещението. Секунда по-късно купчината се обърна и забелязах един малък, набит фолиот61, който се трудеше под тях. Като стигна до няколко рафта в единия ъгъл на магазина, той протегна изключително дългата си опашка и с няколко пъргави движения взе кутиите една по една от върха на купчината и ги нареди внимателно на рафта.
Дебелият явно беше самият Шолто Пин, собственикът на магазина. Дяволчето вестоносец бе казало, че той е магьосник и забелязах, че на едното си око имаше монокъл със златна рамка. Без съмнение точно това му позволяваше да различи истинския вид на слугата си, защото на първо ниво фолиотът изглеждаше като младеж, за да не плаши минувачите немагьосници. За човек Шолто изглеждаше респектиращо — едър на ръст, движенията му бяха плавни и силни, а очите — бързи и проницателни. Нещо ми подсказваше, че ще е трудно да се излъже, така че изоставих първоначалния си план да приема човешки вид и да се опитам да извлека информация от него.
При малкия фолиот шансовете изглеждаха по-добри. Търпеливо изчаках възможността.
Когато стана време за обяд, малкото богати клиенти, влизащи в „Пин“ се увеличиха. Шолто любезничеше и се подмазваше; по негова заповед фолиотът търчеше напред-назад из магазина носейки кутии, наметала, чадъри и всичко останало, което се искаше.
Бяха извършени няколко продажби, после дойде краят на обедната почивка и клиентите си тръгнаха. Сега мислите на Шолто се насочиха към стомаха му. Той даде на фолиота малко наставления, облече един дебел черен балтон и излезе от магазина. Видях как си извика такси и изчезна в уличното движение. Това беше добре. Щеше да се забави известно време.
След него фолиотът беше сложил на вратата табела ЗАТВОРЕНО и се беше оттеглил на високия стол до щанда, където подобно на Шолто пухтеше важно.
Сега беше моят шанс. Промених маскировката си. Гълъбът беше изчезнал. Вместо него, на вратата на „Пин“ почука едно скромно дяволче вестоносец, моделирано според онова, което бях набил в Хампстед. Фолиотът вдигна очи изненадано, изгледа ме кръвнишки и ми даде знак да се махам. Почуках отново, само че по-силно. С вик на раздразнение фолиотът се смъкна от стола, домъкна се до вратата и я открехна леко. Звънчето на нея издрънча.
— Затворено е.
— Имам съобщение за господин Шолто.
— Излезе. Ела по-късно.
— Не може да чака, началник. Спешно е. Кога трябва да се върне?
— След около час. Господарят излезе да обядва.
— Къде отиде?
— Не ми даде тази информация. — Този фолиот се държеше горделиво и надменно. Явно се смяташе за прекалено добър, за да говори с дяволче като мен.
— Няма значение. Ще почакам. — И като се извих, заобиколих вратата, мушнах се под ръката му и влязох в магазина.
— Леле, тук е гот, нали?
Фолиотът ме последва панически.
— Махай се! Вън! Господин Пин ми даде най-строги инструкции да не пускам никого…
— Не се впрягай толкова, друже. Няма да свия нищо.
Фолиотът застана между мен и най-близката стойка със сребърни джобни часовници.
— Би трябвало да е така! С едно тупване на крака мога да призова хорла да погълне всеки крадец или нарушител! Сега, ако обичаш си върви!
— Добре де, добре. — Раменете ми увиснаха и се обърнах към вратата. — Ти си твърде силен за мен. И твърде облагодетелстван. Не на всеки му се дава да управлява такова луксозно място.