— И какво всъщност се случи с Амулета? Бил е задигнат, нали?
— Да, беше откраднат. А беше извършено и убийство. Ужасно. Боже, беше много разстройващо. Горкия, горкия господин Бийчъм. — И казвайки това, тази пародия на фолиот избърса една сълза от окото си65. — Питаш дали Амулета е бил при нас? Ами, разбира се, че не. Беше прекалено ценен, за да бъде изваден на пазара. Той беше правителствена собственост и през последните трийсет години се пазеше под охрана в имението на господин Бийчъм в Съри. Извънредна сигурност, портали и всичко останало. От време на време господин Бийчъм го споменаваше на господин Пин, когато ни навестяваше. Той беше изискан мъж — суров, но справедлив, достоен за възхищение. Ех.
— И някой е откраднал Амулета от Бийчъм?
— Да, преди шест месеца. Нито един портал не е бил задействан, пазачите не са реагирали, но все пак късно една вечер той изчезнал. Безследно! А горкият господин Бийчъм лежал там, до празната му кутия в локва кръв. Мъртъв! Трябва да е бил в стаята с Амулета по времето, когато крадците са влезли и, преди да успее да повика помощ, са му прерязали гърлото. Каква трагедия! Господин Пин беше много разстроен.
— Сигурен съм. Това е ужасно, началник, много ужасно нещо. — Изглеждах толкова тъжен, колкото може да бъде едно дяволче, но вътрешно направо ликувах. Точно тази ценна информация търсех. Значи Саймън Лавлейс наистина беше накарал да откраднат Амулета — и дори бе заповядал убийство, за да го получи. Чернобрадият мъж, видян от Натаниел в кабинета на Лавлейс, трябва да беше отишъл там направо след убийството на Бийчъм. И на всичко отгоре, независимо дали действаше сам, или като част от някаква тайна група, Лавлейс бе откраднал Амулета от самото правителство и така се беше замесил в държавна измяна. И ако това не се харесаше на детето, значи бях просто някакъв си моулър.
Едно беше сигурно: Натаниел беше навлязъл в много дълбоки води като ме накара да отмъкна Амулета, много по-дълбоки отколкото мислеше. Съвсем разумно бе да се мисли, че Саймън Лавлейс няма да се спре пред нищо, за да си го върне — и да накара всички да замлъкнат завинаги, най-вече онези, които са го притежавали.
Но защо го беше откраднал от Бийчъм? Какво го бе накарало да рискува да си навлече гнева на държавата? Познавах репутацията на Амулета, но не и точното естество на неговата сила. Може би този фолиот можеше да ми помогне по въпроса.
— Този Амулет трябва наистина да е нещо специално — казах. — Полезен предмет, нали?
— Така каза господарят ми. Говори се, че в него има изключително силно същество — нещо от най-дълбоките области на Другото Място, където царува хаосът. Той предпазва носещия го от нападение от…
Очите на фолиота се отклониха някъде зад мен, изпъшка внезапно и спря. Обгърна го сянка, широка и увеличаваща се, докато се приближаваше по лъснатия под. Звънчето иззвъня при отварянето на вратата на снаряжения „Пин“ и за секунда в уютната тишина на магазина нахлу грохота от уличното движение на „Пикадили“. Бавно се обърнах.
— Значи така, Симпкин — каза той и бутна вратата с бастуна си от слонова кост. — Каниш си приятели, когато ме няма, така ли? Докато котката я няма…
— Н-н-не, господарю, ни най-малко. — Хленчещата отрепка козируваше, кланяше се и отстъпваше, доколкото можеше. Подутата му глава видимо се смаляваше. Какво представление само. Аз си стоях където бях, напълно невъзмутим, облегнат на стената.
— Значи не е приятел? — Гласът на Шолто беше нисък, плътен и тътнещ; някак си те караше да се сетиш за огряна от слънцето вековна тъмна гора, за буркан с лустро от пчелен восък и бутилки с хубаво червено вино66. Беше добродушен глас, който сякаш всеки момент можеше да прерасне в сподавен гърлен смях. По дългите му, тънки устни заигра усмивка, но очите над тях бяха студени и строги. Отблизо той изглеждаше дори по-голям, отколкото бях очаквал — една огромна бяла човешка стена. В коженото му палто и на лоша светлина човек можеше да го сбърка със задник на мамут.
Симпкин се беше отдръпнал до предната част на щанда.
— Не, господарю. Т-той е вестоносец за вас. Т-ттой носи съобщение.
— Ти ме смайваш, Симпкин! Вестоносец със съобщение! Удивително. И защо не взе съобщението и не го отпрати по пътя му? Оставих те тук да свършиш много неща.
— Така е, господарю, наистина! Той пристигна току-що!
— Още по-удивително! Наблюдавах те с гадателското си стъкло как си приказваш с него като дърта клюкарка през последните десет минути! Какво обяснение може да има за това? Може би при моята напреднала възраст зрението ми отслабва. — Магьосникът извади монокъла си от джоба на елечето, намести го на мястото му на лявото око67 и пристъпи няколко крачки напред, като си въртеше безгрижно бастуна. Симпкин потрепери, но не отвърна.
65
Можете да видите колко много се беше сприятелил с врага от начина, по който описваше смъртта на магьосник като „убийство“. И беше разстроен! Честна дума, това направо те кара да копнееш за елементарната агресия на Джабор.
67