Отново се насочих към дупката във витрината. И отново една фигура се изправи да ми препречи пътя.
Симпкин.
Спрях във въздуха.
— Моля те — казах, — не ми губи времето. Веднъж вече ти префасонирах лицето. — Точно като ръкавица с обърнат навътре пръст, доскоро стърчащият му нос все още беше натъпкан дълбоко в главата му. Изглеждаше раздразнен.
Прошепна носово.
— Ти нарани господаря.
— Да, и ти би трябвало да танцуваш от радост! — Усмихнах се презрително. — Ако бях на твое място, щях да отида да го довърша, а не да мрънкам отстрани като теб, нагаждач такъв.
— Отне ми седмици да подредя тази етажерка.
Изгубих търпение.
— Имаш една секунда да се разкараш, изменнико.
— Твърде късно е, Бодмин! Вече включих алармата. Властите са изпратили аф…
— Да, да. — Събирайки цялата останала ми енергия, аз се превърнах в сокол. Симпкин не очакваше такава трансформация от едно скромно дяволче вестоносец. Залитна назад; стрелнах се над главата му като едновременно с това пуснах една курешка за сбогом на скалпа му и излетях на свобода навън!
В същия миг отгоре падна мрежа от сребърни нишки и ме прикова към паважа на „Пикадили“.
Нишките бяха Клопка и то от най-устойчивите: те ме ограничиха на всяко едно ниво, прилепвайки се към борещите се пера, ритащите крака и кълвящия ми клюн. Борех се с всички сили, но те се залепваха за мен, натежали от пръст, елемента, който ми е най-чужд, а и досегът със среброто беше страшно болезнен. Не можех да се преобразя, не можех да направя магия, нито голяма, нито малка. Цялата ми същност беше наранена от прекия контакт с нишките — колкото повече пърхах, толкова по-лошо ставаше.
След няколко секунди се отказах. Лежах си там, свит под мрежата, една малка, неподвижна купчинка перушина. Надзърнах с едно око изпод извивката на крилото си. Погледнах отвъд смъртоносната решетка на мрежата към сивия паваж, все още мокър от последния дъжд и покрит от тънък слой стъклени парченца. И отнякъде чух Симпкин да се смее, дълго и пискливо.
После плочите на настилката потъмняха от спускащата се сянка.
Две огромни сцепени на две копита кацнаха с лек звук на плочите. Бетонът под всяко копито заклокочи и запука.
Около мрежата се изви дим, наситен с отвратителните пари на чесън и розмарин. Мозъкът ми се отрови, главата ми се замая, мускулите се отпуснаха…
Тъмнина обви сокола и, подобно на гаснеща свещ, съзнанието му изтля.
18
Двата дни след Кръщаването бяха доста неприятни за Натаниел. Беше физически изтощен: призоваването на Бартимеус и техният магически дуел се бяха погрижили за това. Още преди да се прибере от пътуването си до Темза, вече бе започнал леко да подсмърча; с настъпването на нощта подсмърчането стана сериозно, а на следващата сутрин вече имаше истинска настинка с течащ нос. Когато се появи като привидение в кухнята, госпожа Ъндъруд го погледна, завъртя го и го изпрати обратно в леглото. Малко по-късно го последва нагоре с грейка, един куп сандвичи с течен шоколад и гореща чаша мед и лимон. Натаниел й благодари дълбоко изпод одеялата, кашляйки.
— Дори не го споменавай, Джон — рече тя. — Не искам да чувам нито звук повече от теб тази сутрин. Трябва да те стегнем за държавното обръщение, нали? — Тя се огледа из стаята намръщено. — Тук мирише много силно на свещи — каза тя. — И на тамян. Нали не си се упражнявал в тази стая?
— Не, госпожо Ъндъруд. — Вътрешно Натаниел прокле небрежността си. Искаше да отвори прозореца и да проветри от вонята, но се беше почувствал толкова изморен предната вечер, че му беше изхвръкнало от ума. — Това се случва понякога. Миризмата се качва до върха на къщата от кабинета на господин Ъндъруд.
— Странно. Не бях го забелязвала преди.
Тя подуши отново. Очите на Натаниел бяха привлечени като от магнит към единия ръб на килимчето, където за свой ужас видя да се подава уличаващият се кръг на пентаграма. С огромно усилие на волята той успя да откъсне поглед от него и избухна в убедителен пристъп на кашлица. Госпожа Ъндъруд се разсея. Подаде му меда с лимон.
— Изпий това, скъпи. После поспи — каза тя. — Ще дойда пак на обяд.
Много преди тя да се върне, прозорецът беше отворен и стаята бе изцяло проветрена. Дъските на пода под килимчето бяха старателно изтъркани до чисто.
Натаниел лежеше в леглото. Новото име, което господин Ъндъруд изглеждаше решен да му натресе, отекваше странно в ушите му. Звучеше фалшиво, дори малко глупаво. Джон Мандрейк. Вероятно подходящо за някой магьосник от историческите книги, но не и за сополиво настинало момче. Щеше да му е трудно да свикне с новата си идентичност, а още по-трудно да забрави истинското си име…