А нямаше и да му бъде позволено да го забрави покрай Бартимеус. Дори и с предпазната мярка — кутията за тютюн, къпеща се на дъното на реката — Натаниел не се чувстваше напълно сигурен. Макар че се опитваше да я изхвърли от ума си, тревогата винаги се връщаше: беше като нечиста съвест, тормозеше го, подсещаше го, не го оставяше на мира. Може би беше пропуснал нещо жизненоважно, което демонът щеше да забележи… Може би дори в този момент кроеше някой план вместо да шпионира Лавлейс, както му беше наредил.
Множество неприятни възможности му се въртяха безспирно из главата, докато се въргаляше сред остатъците от портокалови кори и намачкани носни кърпички. Изкушаваше се много силно да измъкне гадателското си стъкло от скривалището под керемидите и с негова помощ да провери Бартимеус. Но знаеше, че това не е разумно — умът му беше замъглен, гласът му беше преминал в слабовато грачене, а в тялото си нямаше сила дори да стои седнал, да не говорим за контролиране на едно малко, войнствено настроено дяволче. За момента съмнителният джин трябваше да бъде оставен да прави каквото ще. Без съмнение всичко щеше да бъде наред.
На третата сутрин грижите на госпожа Ъндъруд вдигнаха Натаниел на крака.
— Не можеше да бъде по-навреме — отбеляза тя. — Тази вечер е голямото събитие.
— Кой ще бъде там? — попита Натаниел. Той седеше с кръстосани крака в ъгъла на кухнята и си лъскаше обувките.
— Тристата министри на правителството, техните съпрузи и съпруги, както и някои вече кръстени чираци с голям късмет… И малко службогонци — по-низшите от гражданските служби и военните, които са на крачка от повишението, но не познават подходящите хора. Това е много добра възможност да видиш кой е важен и кой не, Джон, да не говорим за облеклото на всички. На лятната среща през юни няколко от жените министри експериментираха с дълги туники в самаркандски стил. Този стил предизвика доста вълнения, но естествено не стана популярен. О, моля те, Джон, концентрирай се. — Беше изпуснал четката.
— Съжалявам, просто ми се изплъзна, това е. Защо Самарканд, госпожо Ъндъруд? Какво му е модерното на него?
— Определено нямам ни най-малка представа. Ако си свършил с обувките, най-добре се заеми да си изчеткаш сакото.
Беше събота и затова нямаше уроци, които да отвличат Натаниел от тръпката на това, което предстоеше, така че с бавното напредване на деня той беше обладан от необуздано увеличаващо се вълнение. В три след обяд, няколко часа преди необходимото, той вече беше облечен в най-елегантните си дрехи и кръстосваше напред-назад из къщата — положение, което продължи докато господарят му не подаде глава от спалнята и не му нареди да спре.
— Прекрати тропането, момче! Главата ми пулсира от теб! Или искаш да си останеш в къщи тази вечер?
Натаниел поклати глава сковано и на пръсти слезе в библиотеката, където се опита да не си навлича неприятности като изучаваше нови Ограничителни заклинания за джинове от среден ранг. Времето мина приятно и той все още беше зает да заучава трудното заклинание за Назъбеното Махало, когато господин Ъндъруд прекрачи в стаята, облечен в най-хубавото си сако, което се ветрееше след него.
— Ето къде си бил, идиот такъв! Викам те из цялата къща! Още минутка и щеше да откриеш, че сме заминали.
— Съжалявам, сър — четях…
— Не и тази книга, сънлив глупак такъв. Тя е за четвърто ниво, написана е на коптски — не би имал никакъв шанс. Беше заспал и не го отричай. Хайде, бързо, или наистина ще те оставя вкъщи.
Очите на Натаниел бяха затворени в момента, когато господарят му влезе: по този начин му беше по-лесно да запомня нещата. При дадените обстоятелства, това вероятно беше добре дошло, тъй като нямаше да му се налага да измисля други обяснения. Само секунда по-късно книгата лежеше захвърлена на стола, той беше излязъл от библиотеката и следваше господаря си по петите в антрето с широко отворени очи и разтуптяно от вълнение сърце. Минаха през входната врата и излязоха в нощта, където до голямата черна кола ги чакаше усмихната госпожа Ъндъруд, облечена в лъскава зелена рокля и нещо, подобно на кожа от анаконда, което висеше свободно около врата й.
Досега Натаниел беше влизал в колата на господаря си само веднъж и не я помнеше. Той се качи отзад, запленен от усещането на лъскавата кожена седалка и странния изкуствен мирис на боровия ароматизатор, клатушкащ се от огледалото за обратно виждане.