— Облегни се и не докосвай прозорците. — От огледалото му се мръщеха веждите на господин Ъндъруд. Натаниел се отпусна назад, доволно постави ръце в скута си и пътуването към Парламента започна.
Гледаше през прозореца, докато колата се носеше на юг. Безбройните светлини на Лондон — фаровете, уличните лампи, витрините на магазините, прозорците, сферите за поддържане на реда — всички те проблясваха в бърза последователност пред лицето му. Той зяпаше с широко отворени очи, почти не мигаше, поглъщаше всичко. Дори и самото пътуване през града си беше специален случай — това се случваше рядко на Натаниел, чийто жизнен опит беше ограничен най-вече до книгите. От време на време госпожа Ъндъруд го водеше на необходими пътувания с автобуса до магазини за дрехи и обувки, а веднъж, когато господин Ъндъруд беше заминал по работа, го заведоха в зоологическата градина. Но рядко беше излизал извън предградията на Хайгейт и никога през нощта.
Както обикновено от самите размери му спираше дъхът; множеството пътища и странични улички; ивиците светлина, които се извиваха във всички посоки. Повечето къщи изглеждаха много различни от онези на улицата на господаря му: много по-малки, по-бедни, по-сбутани една до друга. Често сякаш бяха събрани около висока сграда без прозорци, с плосък покрив и високи комини, вероятно фабрики, където по някаква тъпа причина се събираха обикновените. Тъй като бяха такива, те не го интересуваха много.
Обикновените също бяха налице. Натаниел винаги се удивляваше колко много са те. Въпреки тъмнината и вечерния дъждец, те бяха излезли, в изненадващи количества, и навели глава бързаха като мравките в собствената му градина, влизаха и излизаха от магазините или понякога изчезваха в порутени кръчми по ъглите на улиците, където през заскрежените прозорци блещукаха меки, оранжеви светлини. Всяко подобно място си имаше отделна сфера за поддържане на реда, която се носеше демонстративно във въздуха над вратата. Когато някой минаваше под нея тя подскачаше и пулсираше в по-тъмно червено.
Колата току-що беше отминала една от тези кръчми — особено голяма, точно срещу метрото — когато господин Ъндъруд удари с юмрук по таблото на колата толкова силно, че Натаниел подскочи.
— Ето една, Марта! — възкликна той. — Тази е от най-лошите! Ако зависеше от мен Нощната полиция щеше да влезе там още утре и да прибере всички.
— О, не и Нощната полиция, Артър — каза жена му засегнато. — Сигурно има и по-добри начини да се образоват.
— Не знаеш за какво говориш, Марта. Покажи ми лондонска кръчма и аз ще ти покажа вътре тайно място за срещи на обикновените. На тавана, в мазето, в скрита стаичка зад бара… Виждал съм ги всичките — от Вътрешни работи са нахлували навсякъде достатъчно често. Но никога няма никакви доказателства и нищо от нещата, които търсим — само празни стаи, няколко стола и маси… От мен да го знаеш — всички проблеми тръгват от подобни мръсни дупки и вертепи. Министър-председателят ще трябва да вземе мерки скоро, но дотогава кой знае какви престъпления ще са извършили. Сферите не са достатъчни! Трябва да изгорим тези места до основи — това казах на Дювал тази сутрин. Но, разбира се, никой не ме слуша.
Натаниел отдавна се беше научил никога да не задава въпроси, независимо колко интересно му беше нещо. Той подаде глава през прозореца и изгледа как оранжевите светлини се смалиха и изчезнаха зад тях.
Сега навлизаха в централен Лондон, където сградите ставаха още по-големи и величествени, както подобаваше на столицата на империята. Броят на частните коли на пътя се увеличи, витрините на магазините станаха големи и пищни, а по тротоара се виждаха крачещи хора — и магьосници, и обикновени.
— Как си там отзад, скъпи? — попита госпожа Ъндъруд.
— Много добре, госпожо Ъндъруд. Стигнахме ли вече?
— Още няколко минути, Джон.
Господарят му погледна в огледалото за обратно виждане.
— Имаме достатъчно време да те предупредя — каза той. — Тази вечер ти представяш мен. Ще бъдем в една стая с всички големи магьосници в страната, а това означава мъже и жени, чиято сила не би могъл да си представиш дори най-бегло. Ако направиш и най-малката грешка, това ще разруши репутацията ми. Знаеш ли какво се случи с чирака на Дизраели?
— Не, сър.
— Беше на едно Държавно обръщение, много подобно на това. Чиракът се спъна в едно от стъпалата на Уестминстър, докато представяха Дизраели на събранието. Блъсна се в господаря си и го запрати търкалящ се през глава по стълбите. Дизраели се спря, удряйки се в дукесата на Аргил — за щастие доста закръглена дама.