Един предмет встрани привлече вниманието му. Мрачна, сива статуя — приведено момче в странни дрехи, вдигнало нагоре големите си очи и държащо стъргалка за обувки в ръце. Въпреки че времето отдавна беше унищожило по-фините детайли на лицето, то все още имаше необичайно умоляващ вид, от който кожата на Натаниел настръхна. Той побърза нататък, като внимаваше да не се приближава твърде много до краката на господаря си.
В края на стъпалата спряха. Към тях се приближиха прислужници с чаши шампанско (от което Натаниел искаше) и лимонов сок (от който не искаше, но получи). Господин Ъндъруд отпи голяма глътка от чашата си и тревожно се огледа на всички страни. Госпожа Ъндъруд гледаше наоколо с бегла замечтана усмивка. Натаниел отпи малко сок и се огледа.
Магьосници на най-различна възраст се въртяха насам-натам, говореха и се смееха. Залата представляваше едно неясно петно от черни костюми и елегантни рокли, от ослепително бели зъби и блестящи на светлината от фенерите бижута. Няколко мъже със сурови лица и еднакви сиви сака се мотаеха край всеки изход. Натаниел реши, че са от полицията или охраняващи магьосници готови да призоват джинове дори и при най-малкия проблем, но дори и през лещите си не успя да види в стаята да има магически същества.
Обаче забеляза няколко наперено стъпващи младежи и момичета с изправена стойка, които очевидно бяха чираци като него. Всички без изключение си говореха уверено и доста спокойно с други гости. Изведнъж Натаниел ясно осъзна колко странно изолирани стояха господарят му и госпожа Ъндъруд.
— Не трябва ли да говорим с някой? — осмели се да каже той.
Господин Ъндъруд му хвърли отровен поглед.
— Мисля, че ти казах… — Той спря и приветства един дебел човек, който току-що бе слязъл по стъпалата. — Григорий!
Григорий не изглеждаше особено развълнуван.
— О. Здрасти, Ъндъруд.
— Много се радвам да те видя! — Господин Ъндъруд пристъпи към човека, буквално нападайки го в желанието си да започне разговор. Госпожа Ъндъруд и Натаниел бяха оставени сами.
— Той няма ли да ни представи? — попита докачливо Натаниел.
— Не се тревожи, скъпи. За господаря ти е важно да говори с най-високопоставените хора. Няма нужда ние да говорим с никой, нали? Но можем все пак да гледаме, което винаги доставя удоволствие… — Тя изрази неодобрение. — Трябва да кажа, че стиловете тази година са доста консервативни.
— Министър-председателят тук ли е, госпожо Ъндъруд?
Тя проточи врат.
— Не мисля, скъпи, не. Все още не. Но онзи там е господин Дювал, началник на Полицията… — Малко по-нататък стоеше плещест мъж в сива униформа и търпеливо слушаше две млади жени, които сякаш едновременно му говореха оживено. — Срещала съм го веднъж, такъв очарователен джентълмен. И с много власт, разбира се. Така, кой друг? Боже, да… Виждаш ли онази дама там? — Натаниел я виждаше. Беше изумително слаба, с късо подстригана бяла коса; пръстите й стискаха дръжката на чашата като нокти на птица. — Джесика Уитуел. Има нещо общо със сигурността: много прочут магьосник. Точно тя залови чешките шпиони преди десет години. Насъскаха срещу нея марид, но тя създаде Празнота и го засмука вътре. Направи всичко това съвсем сама и с минимални загуби. Така че — не заставай срещу нея като пораснеш, Джон.
Тя се засмя и пресуши чашата. Моментално до рамото й се появи прислужник и я напълни почти до ръба. Натаниел също се засмя. Както често му се случваше в нейна компания, той забеляза, че ведрината на госпожа Ъндъруд се пренася и върху него. Малко се отпусна.
— Извинете, извинете! Херцогът и херцогинята на Уестминстър. — Двама прислужници с ливреи минаха бутайки се. Натаниел беше безцеремонно изблъскан настрани. Една малка, свадлива жена, носеща старомодна черна рокля и златна гривна на глезена, с високомерно изражение си проправяше път през тълпата. По петите я следваше изглеждащ изтощен мъж. Госпожа Ъндъруд погледна след тях, чудейки се.
— Колко противна жена! Не мога да разбера какво намира херцогът в нея. — Тя отпи от шампанското си. — А онова там — Мили боже! Какво ли го е сполетяло? — е търговецът Шолто Пин. — Натаниел видя голям, дебел мъж в бял ленен костюм да слиза куцайки по стълбите и подпирайки се на чифт патерици. Движеше се сякаш изпитваше силна болка. Цялото му лице бе в охлузвания, едното му око беше синьо и подуто. Двама прислужници сновяха около него, разчиствайки му пътя към няколко стола до стената.
— Не изглежда много добре — отбеляза той.
— Така е. Някой ужасен инцидент. Може би нещо с някой артефакт се е объркало, горкия човек… — Подкрепяйки се с шампанското си, госпожа Ъндъруд продължи да дава бързи разяснения на Натаниел за много от великите мъже и жени влизащи в залата. Това беше каймакът на правителството и обществото; най-влиятелните хора в Лондон (а това, разбира се, значеше и в света). Докато тя продължаваше с най-известните им подвизи, Натаниел с разочарование осъзна колко встрани беше той от този блясък и власт. Чувството на самодоволство, което за кратко го беше стоплило в колата, сега бе забравено и заменено от мъчително безсилие. На няколко пъти забеляза господаря си, винаги стоящ в края на групичките, винаги едва понасян или направо пренебрегван. От случката с Лавлейс насам той знаеше колко некадърен е Ъндъруд. Това беше просто още едно доказателство. Всичките му колеги знаеха, че е слаб. Натаниел стисна гневно зъби. Да бъдеш презреният чирак на презрения магьосник! Не беше това старта в живота, който той искаше и заслужаваше…