Там беше и Амулета на Самарканд. Стоеше в малка ниша, само за него, защитен от стъкло и от собствената му репутация. Приближих се, преглеждайки всички нива в търсене на опасност и намирайки… е, нищо определено, но на седмото ниво определено имах чувството, че нещо се мъти. Не тук, а наблизо. По-добре да побързам.
Амулетът беше малък, матов, направен от ковано злато. Висеше на къса златна верижка. В центъра му имаше овално парче нефрит. На златото бяха пресовани простички издълбани фигури, изобразяващи конници. Конете са били безценно притежание за хората от Централна Азия, които бяха направили Амулета преди три хиляди години и го бяха погребали в гробницата на тяхна принцеса. Един руски археолог го беше открил през петдесетте години, а доста отдавна е бил откраднат от магьосници, разбрали неговата стойност. Как Саймън Лавлейс се беше добрал до него — кого точно беше убил или измамил, за да го получи — нямах представа.
Отново наклоних глава и се ослушах. Всичко в къщата беше тихо.
Вдигнах ръка над нишата и се усмихнах на отражението си, докато то свиваше юмрук.
После свалих ръка и я промуших през стъклото. На всичките седем нива прокънтя трептене на магическа енергия. Сграбчих Амулета и го окачих на врата си. Обърнах се бързо. Стаята изглеждаше както и преди, но на седмото ниво усетих нещо, което се движеше бързо и се приближаваше.
Играта на криеница беше свършила.
Докато бягах към вратата, с крайчеца на окото си забелязах, че във въздуха се отвори портал. В портала имаше чернилка, която веднага беше закрита от нещото, излязло от нея.
Хвърлих се към вратата и я ударих с малкия си момчешки юмрук. Тя се отвори като огъната карта за игра. Изтичах покрай нея, без да спирам.
Жабата в коридора се обърна към мен и отвори уста. От нея излезе зелена топка слуз, която внезапно се стрелна към мен и се насочи към главата ми. Дръпнах се и слузта се разплиска на стената отзад, унищожавайки една картина и всичко останало чак до тухлите отдолу.
Хвърлих по жабата стрела от Компресия. С кратко, жално изкрякване тя се сви до гъсто петно материя с размера на топче за игра и падна на пода. Не забавих крачка. Докато бягах надолу по коридора, поставих Предпазен Щит около физическото си тяло в случай на други снаряди.
Което беше мъдро, защото в следващия момент подът точно зад мен беше ударен от Детонация. Ударът беше толкова силен, че аз излетях с главата напред под ъгъл надолу по коридора и наполовина през стената. Около мен изникнаха зелени пламъци и оставиха резки по декорацията като от гигантска ръка.
С усилие се изправих на крака сред хаоса от разбити тухли и се обърнах.
Зад счупената врата в края на коридора стоеше нещо, което беше приело формата на много висок мъж с яркочервена кожа и глава на чакал.
— БАРТИМЕУС!
В коридора излетя още една Детонация. Направих салто под нея в посока стълбите и докато експлозията изпари ъгъла на стената, се претърколих през глава надолу по стълбите, през парапета и спрях два метра по-надолу на черно-белите плочки на пода, като го спуках доста лошо.
Изправих се на крака и погледнах входната врата. През заскреженото стъкло зад нея видях обемистата жълта фигура на единия от тримата стражи. Той лежеше в очакване и май не осъзнаваше, че може да бъде видян отвътре. Реших да изляза от другаде. Ето така по-висшият разум побеждава грубата сила всеки божи ден!
И като говорим за това, трябваше да се измъкна бързо. Шумът отгоре означаваше преследване.
Притичах през няколко стаи — библиотека, трапезария — всеки път поглеждах през прозореца и всеки път се оттеглях, когато едно или повече от жълтите същества се появяваше пред погледа ми навън. Тяхната глупост в това да се разкриват беше правопропорционална на моята предпазливост да избягвам магическите оръжия, които носеха.