Госпожа Ъндъруд разтърси ръката му настойчиво.
— Там! Джон, — виждаш ли го? Това е той! Това е той!
— Кой?
— Рупърт Девъро. Министър-председателя.
Натаниел нямаше представа откъде се беше взел.
Но изведнъж се беше появил там: малък, слаб човек със светлокестенява коса, стоящ в центъра на бъркотията от опитващи се да се домогнат до него вечерни сака и коктейлни рокли, който все пак по един чуден начин беше уединен, елегантен и спокоен. Той слушаше някой, кимаше и леко се усмихваше. Министър-председателя! Най-могъщият мъж в Британия, а може би и в света…
Дори отдалече, Натаниел изпита топло чувство на възхищение. Не искаше нищо друго — само да се приближи, да го гледа и да го слуша. Усети, че цялата зала се чувства като него; че въпреки водените разговори, сетивата на всички са насочени само в тази посока. Но точно когато започна да гледа, тълпата се събра и нежната елегантна фигура се скри от погледа му.
С нежелание, Натаниел се обърна. Примирено отпи от лимоновия си сок и замръзна.
До основата на стълбището стояха двама магьосници. Почти единствени наоколо, те изобщо не се интересуваха от стълпотворението около министър-председателя. Разговаряха оживено, приближили глави един до друг. Натаниел пое дълбоко въздух. Познаваше и двамата — всъщност лицата им се бяха запечатали в съзнанието му от унижението му миналата година. Старият човек с червендалестата, сбръчкана кожа, но още по-отслабнал; по-младият мъж с мазната кожа и провисналата му коса, спускаща се по яката. Приятелите на Лавлейс. И ако те бяха тук, не беше ли и самият той някъде наблизо?
В стомаха на Натаниел се появи неприятен бодеж, чувство на слабост, което много го раздразни. Облиза пресъхналите си устни. Успокой се. Няма нищо страшно. Нямаше начин Лавлейс да проследи Амулета до него, дори и да се срещнеха лице в лице. Търсачите трябваше буквално да влязат в къщата на Ъндъруд преди да засекат аурата му. Беше в безопасност. Не, трябваше да използва възможността, както би направил всеки добър магьосник. Ако се приближеше до враговете си, можеше да дочуе какво имаха да си кажат.
Огледа се. Вниманието на госпожа Ъндъруд беше отклонено. Тя разговаряше с нисък, дебел джентълмен и току-що бе избухнала в силен смях. Натаниел започна да се промъква през тълпата по траектория, която щеше да го отведе по заобиколен път до сянката на стъпалата, недалеч от мястото, където стояха двамата магьосници.
На половината път той видя как старият мъж прекъсва думите си насред изречението и поглежда към входната галерия. Натаниел проследи погледа му. Сърцето му подскочи.
Там беше той: Саймън Лавлейс, почервенял и задъхан. Очевидно тъкмо беше пристигнал. Свали палтото си развълнувано и го хвърли на един слуга. После оправи реверите си и забърза към стъпалата. Изглеждаше точно както Натаниел си го спомняше: очилата, зализаната назад коса, енергичните движения, голямата уста, която се усмихваше отново и отново на всеки, покрай когото минеше. Чевръсто слезе по стъпалата, отказвайки презрително предложеното му шампанско и се насочи към приятелите си.
Натаниел се разбърза. След няколко секунди стигна до едно празно място на стъпалата до широкия парапет. Сега вече не беше далеч от основата на стълбището, близо до мястото, където краят на парапета се извиваше и оформяше декоративна стойка с каменна ваза отгоре. Иззад едната страна на вазата той зърна тила на мазния магьосник; а иззад другата част от сакото на стареца. Самият Лавлейс вече беше слязъл по стълбището, беше се присъединил към тях и не се виждаше.
Вазата скриваше Натаниел от погледите им. Той спря зад стойката и се облегна на нея по един, както се надяваше, елегантен начин. После се напрегна да различи гласовете им сред околната глъчка.