Успя. Говореше самият Лавлейс със суров и раздразнен глас.
— … без късмет досега. Пробвах всички възможни примамки. Нищо от това, което призовах не можа да ми каже кой го контролира в момента.
— Ха, само си си губил времето. — Беше неясният акцент на по-стария мъж. — Откъде могат другите демони да знаят?
— Нямам навика да не опитам всички възможности. Но наистина — ти си прав. Сферите също се оказаха безполезни. Така че вероятно ще трябва да променим плановете си. Получи ли съобщението ми? Мисля, че трябва да го отменим.
— Да го отменим? — Трети глас, може би на мазния човек.
— Винаги мога да хвърля вината върху момичето.
— Не мисля, че това ще е разумно — рече меко възрастният мъж; Натаниел едва чуваше думите. — Ако го отмениш, Девъро ще те критикува още повече. Той очаква всичките дребни луксове, които си обещал да му осигуриш. Не, Саймън, трябва да се правим, че това няма значение. Продължавай да търсиш. Имаме още няколко дни. Нещо може да изникне.
— Ако всичко е напразно, това ще ме съсипе. Знаеш ли колко ми струва мястото досега?
— Успокой се. Повишаваш глас.
— Добре. Но знаете ли какво не понасям? Който и да го е направил, е някъде тук. Гледа ме, присмива се… Като разбера кой е, аз ще…
— Снижи гласа си, Лавлейс! — настоя отново мазният човек.
— Може би трябва да отидем някъде на по-дискретно място, Саймън… — Зад стойката Натаниел отскочи назад, сякаш задвижен от електрически заряд. Бяха тръгнали. Не биваше да се среща лице в лице с тях точно тук. Без да спира, той отстъпи встрани в сянката на стълбището и направи няколко крачки навътре в тълпата. След като се отдалечи на достатъчно безопасно разстояние, погледна назад. Лавлейс и събеседниците му почти не бяха мръднали: една възрастна магьосница им беше натрапила компанията си и, въпреки огромното им нетърпение, бръщолевеше безспирно.
Натаниел отпи от питието си и се успокои. Не беше разбрал всичко, което бе чул, но очевидната ярост на Лавлейс му достави удоволствие. За да разбере повече, щеше да се наложи да призове Бартимеус. Може робът му дори да беше тук точно в този момент, следейки Лавлейс… Естествено, през лещите му не се различаваше нищо, но джинът би си сменил формата на всяко от първите четири нива. Всеки от тези солидно изглеждащи хора можеше да е просто обвивка, криеща джина в себе си.
Той стоеше, потънал за момент в мислите си, до една малка група магьосници. Постепенно започва да чува техния разговор.
— … толкова хубав. Обвързан ли е?
— Саймън Лавлейс? Има някаква жена. Не помня името й.
— Зарежи това, Девина. Той вече не е златното момче.
— Той е домакин на конференцията следващата седмица, нали? И изглежда толкова добре…
— Трябваше много дълго и упорито да се подмазва на Девъро за това. Не, неговата кариера запада бързо. Министър-председателят го е извадил от играта — Лавлейс се пробва да влезе в Хоум Офис преди година, но Дювал го спря. Мрази го, не помня защо.
— Онзи там с Лавлейс е старият Скайлър, нали? Какво ли е призовал, че да се сдобие с такова лице? Виждала съм дори дяволчета, които изглеждат по-добре.
— Ще кажа само, че Лавлейс си избира странна компания за министър. Кой е мазният?
— Мисля, че Лайм. Селско стопанство.
— Странна птица…
— А къде ще се състои конференцията?
— На някакво забравено от бога място — извън Лондон.
— О, не, наистина ли? Колко отчайващо скучно. Вероятно ще бъдем натоварени по колите с вили от мъже в работни дрехи.
— Е, ако това е, което иска министър-председателят…
— Ужасно.
— И все пак толкова хубав…
— Джон…
— Ти си плиткоумна, Девина. Освен това, бих искала да знам откъде е взел този костюм.
— Джон!
Госпожа Ъндъруд, с пламнало лице — вероятно от горещината в стаята — изникна пред Натаниел. Тя сграбчи ръката му.
— Джон, аз те виках ли виках! Господин Девъро всеки момент ще произнесе речта си. Трябва да отидем отзад. Само министрите са отпред. Побързай.
Те се измъкнаха настрани, докато с тракане на токчета и шумолене на мантии, силният стаден инстинкт накара гостите да се приближат до малка сцена с червени завеси, които бяха докарани от съседната стая. Натаниел и госпожа Ъндъруд бяха изблъскани от общата навалица и се озоваха отзад и встрани от събралата се публика, близо до вратите на крайречната тераса. Броят на гостите се беше увеличил значително откакто бяха пристигнали. Натаниел прецени, че в залата се бяха побрали неколкостотин човека.