С младежки скок Рупърт Девъро се озова на сцената.
— Дами, господа, министри — много се радвам да ви видя тук тази вечер… — Имаше привлекателен глас, дълбок, но напевен, небрежно задължаващ. Избухнаха спонтанни възклицания и ръкопляскания. От вълнение госпожа Ъндъруд едва не си изпусна чашата. До нея, Натаниел аплодираше ентусиазирано.
— Произнасянето на държавно обръщение винаги е една особено приятна задача за мен — продължи Девъро, — изискваща, както е и в момента, да бъда обграден от толкова много прекрасни хора… — Изригнаха още одобрителни възгласи и викове, които разтресоха гредите на старата зала. — Благодаря ви. Днес с удоволствие ви съобщавам за успехите на всички фронтове — и у дома, и зад граница. Ще се впусна в подробностите след малко, но мога да обявя, че нашите армии надвиха италианските бунтовници край Торино и се укрепиха за зимата. Освен това нашите алпийски батальони унищожиха чешкия експедиционен корпус… — За момент гласът му беше погълнат от всеобщите аплодисменти. — И изтребиха множество от джиновете им. — Той направи пауза. — У дома беше изразена загриженост относно още една серия дребни кражби в Лондон: само през последните няколко седмици за откраднати бяха обявени множество магически артефакти. Всички ние знаем, че това са деяния на шепа предатели, нищожни мързеливци без някакво значение. Обаче ако не ги стъпчем, и други обикновени може да ги последват като стадо, каквото всъщност са. Затова ще вземем драконовски мерки да спрем този вандализъм. Всички заподозрени подривни елементи ще бъдат задържани без процес. Сигурен съм, че с малко допълнителна сила Вътрешни работи скоро ще са арестували водачите им.
Държавното обръщение продължи дълго, щедро придружавано от изблици на радост от събралата се тълпа. Малкото истинска същина, която имаше, скоро се изроди в множество повтарящи се баналности за добродетелите на правителството и злобата на враговете му. След известно време Натаниел се отегчи: почти можеше да почувства как мозъкът му се превръща в желе, докато се стараеше да слуша. След малко изобщо спря да се опитва и се огледа около себе си.
Ако се обърнеше леко, можеше да гледа през отворената врата към терасата. Черните води на Темза се простираха покрай мраморния парапет, проблясвайки тук-там от отраженията на жълтите светлини от южната част. Реката беше придошла и течеше наляво, под Уестминстърския мост, към доковете и морето.
Очевидно и някой друг беше решил, че речта е прекалено скучна да я понесе и направо беше излязъл на терасата. Натаниел го виждаше да стои точно под светлината, която идваше от залата. Наистина безразсъден гост, щом толкова безочливо пренебрегваше министър-председателя… По-вероятно беше да е служител по сигурността.
Умът на Натаниел блуждаеше. Представяше си тинята на дъното на Темза. Кутията на Бартимеус трябваше вече да е наполовина погребана, завинаги изгубена в течащата мътилка.
С крайчеца на окото си той забеляза как мъжът на терасата направи рязко и решително движение, сякаш да извади нещо изпод палтото или сакото си.
Натаниел се опита да фокусира погледа си, но фигурата беше обгърната в мрак. Зад себе си все още чуваше мелодично звучащия глас на министър-председателя.
— … това е епоха на консолидация, приятели. Ние сме най-великият магически елит на земята; няма нищо по-велико от нас…
Фигурата пристъпи напред към вратата.
Лещите на Натаниел засякоха цветен проблясък в тъмнината, нещо което не беше само на едно ниво…
— … трябва да следваме примера на нашите предци и да се стремим…
Колебаейки се, Натаниел се опита да проговори, но езикът му беше надебелял.
Фигурата скочи в залата. Принадлежеше на младеж с налудничави, тъмни очи, който носеше черни дънки и черен анорак; лицето му беше замазано с някакво тъмно масло или паста. В ръцете му имаше ярка, синя сфера, с размера на голям грейпфрут. Светлината й пулсираше. Вътре Натаниел виждаше безспирно въртящи се малки бели неща.
— … към по-нататъшно господство. Враговете ни се стопяват…
Младежът вдигна ръка. Сферата проблесна на светлината на фенерите.
Ахване някъде от тълпата. Някой забеляза…
— … Да, казвам ви отново…
Устата на Натаниел се отвори да извика, но звук не излезе.
Ръката се стрелна напред; сферата излетя.
— … те се стопяват…
Синята сфера описа дъга във въздуха над главата на Натаниел, над главите на тълпата. За Натаниел, омагьосан от движението й, като мишка хипнотизирана от люлеенето на змия, полетът сякаш продължи цяла вечност. Всички звуци в залата спряха, освен едва доловимото съскане на сферата — и от тълпата се чу потиснат висок женски писък.