Сферата изчезна над главите на тълпата. После се чу звън на счупено стъкло.
И, част от секундата по-късно, прозвуча експлозия.
20
Разбиването на първична сфера в затворено пространство винаги е страшен и разрушителен акт: колкото по-малко е помещението или по-голяма сферата, толкова по-лоши са последствията. Натаниел и повечето от магьосниците там имаха късмет, че Уестминстърската зала беше изключително голяма, а сферата — сравнително малка. И въпреки това ефектът беше забележителен.
При счупването на стъклото, затворените първични, които бяха стояли набутани в нея в продължение на много години, ненавиждащи същността на останалите, както и разговорите помежду си, се отделиха един от друг с адска сила. Въздух, земя, огън и вода: всичките четири елемента експлодираха от малкия си затвор със страшна скорост, освобождавайки хаос във всички посоки. Многото хора, стоящи наблизо бяха едновременно отхвърлени назад, обсипани с камъни, опърлени от огън и залети от хоризонтални колони вода. Почти всички магьосници паднаха на земята, пръснати като кегли около епицентъра на експлозията. Понеже стоеше в края на тълпата, Натаниел беше защитен от първата вълна на взрива, но въпреки това се озова подхвърлен във въздуха и запратен назад към вратата, водеща към речната тераса.
Повечето големи магьосници се измъкнаха здрави и читави. Те си имаха защитни механизми, предимно пленени джинове инструктирани да се материализират в момента, когато някоя агресивна магия се приближеше до личността на господаря им. Предпазните Щитове погълнаха или отклониха силните частици огън, земя или вода и със свистене запратиха поривите на вятъра към покривните греди. Малка част от по-слабите магьосници и техните гости нямаха този късмет. Някои бяха запратени рикоширайки между съществуващите защитни бариери, удряни до загуба на съзнание от бушуващите елементи; други бяха пометени по плочите на пода от малки приливни вълни кипяща вода и насъбрани на прогизнали купчини в средата на залата.
Министър-председателят вече бе изчезнал. Точно когато сферата се разби в камъните на три метра от сцената, от въздуха се появи един тъмнозелен африт и го обви в Херметическа Мантия, която веднага го вдигна във въздуха и го изнесе през капандура на покрива.
Полузамаян от удара във вратата, Натаниел се опитваше да се изправи, когато видя двама от мъжете в сиви сака да тичат към него със застрашителна скорост. Падна назад, те го прескочиха и изтичаха през вратата на терасата. Докато вторият минаваше отгоре с изумителен скок, той изръмжа по особен гърлен начин, от който на Натаниел му настръхна косата. Чу боричкане на речната тераса; дращещ звук като от нокти по камък; два далечни плясъка.
Предпазливо вдигна глава. Терасата беше празна. Насъбраната в залата енергия на освободените първични се беше оттекла по естествения си път. Водата бе изтекла в пукнатините между плочите на пода; буци кал и пръст бяха пръснати по стените и лицата на гостите; няколко пламъка все още облизваха краищата на алените завеси на сцената. Сега вече мнозина от магьосниците се раздвижваха, изправяха се на крака или помагаха на други да станат. Няколко останаха проснати на пода. Прислужниците притичваха надолу по стълбите и от съседните стаи. Хората бавно започнаха да си възвръщат гласовете; чуваха се викове, циврене, няколко позакъснели и доста пресилени писъка.
Натаниел се изправи на крака, пренебрегвайки острата болка в рамото, където се беше блъснал в стената и разтревожен започна да търси госпожа Ъндъруд. Ботушите му се хлъзгаха по мръсотията на пода.
Дебелакът в белия костюм се беше облегнал на патериците си и говореше със Саймън Лавлейс и стария, сбръчкан магьосник. Никой от тях не изглеждаше много пострадал от атаката, въпреки че челото на Лавлейс беше ожулено, а очилата му — леко напукани. Докато Натаниел ги подминаваше, те се обърнаха едновременно и очевидно измърмориха общо заклинание за призоваване, защото внезапно пред тях се материализираха шест високи, стройни джина със сребристи наметала. Раздадоха се заповеди. Демоните се издигнаха във въздуха, понесоха се бързо към терасата и изчезнаха.
Госпожа Ъндъруд седеше на задника си с объркано изражение. Натаниел клекна до нея.
— Добре ли сте?
Брадичката й бе покрита с кал, а косата около едното й ухо — леко опърлена, но иначе изглеждаше невредима. На Натаниел леко му се доплака от облекчение.
— Да, да, така мисля, Джон. Няма нужда да ме прегръщаш така. Радвам се, че не си ранен. Къде е Артър?