Натаниел беше издал несъзнателен звук, нещо средно между задавяне и писукане. Внезапно пред очите му беше изникнало видение на също така откраднатия Амулет на Самарканд, който дори сега бе скрит някъде в кабинета на Ъндъруд. Той разтърси глава мълчаливо.
Колата зави покрай последния ъгъл и забръмча надолу по тъмния и тих път. Ъндъруд влезе в мястото за паркиране пред къщата.
— Запомни ми думите, момче — каза той, — правителството ще трябва да действа сега. Ще поискам допълнителен персонал за моя отдел още утре сутрин. Тогава може би ще започнем да залавяме тези крадци. И когато го направим, ще им късаме крайниците един по един.
Той излезе от колата и затръшна вратата, оставяйки след себе си пресен мирис на изгорели косми. Госпожа Ъндъруд обърна глава към задната седалка. Натаниел седеше с изправен гръб, скован врат и празен поглед.
— Горещ шоколад преди лягане, скъпи? — попита тя.
21
Тъмнината, обгърнала ума ми, се разнесе. Внезапно бях нащрек както винаги, с кристално ясни възприятия, като навита пружинка, готова за моментално действие. Време беше да избягам!
Само че не беше точно така.
Умът ми работи на няколко нива едновременно71. Известен съм с това, че мога да разговарям за незначителни неща и едновременно с това да сглобявам думите на някое заклинание, както и да оценявам различните пътища за бягство. Това често се оказва полезно. Но точно в онзи момент не ми трябваше повече от едно съзнателно ниво, за да знам, че бягството изобщо не подлежеше на обсъждане. Сериозно бях загазил.
Но всяко нещо по реда си. Едното нещо, което можех да направя, бе да се огледам хубаво. Със събуждането осъзнах, че формата ми се беше изпарила, докато съм бил в безсъзнание. Превъплъщението ми на сокол се беше разградило в гъсто, мазно изпарение, което се плискаше насам-натам във въздуха, като раздвижвано от миниатюрен прилив. Това всъщност беше веществото, чрез което най-близко можех да разкрия истинската си същност72, докато съм заробен на земята, но въпреки благородната си природа, тя не изглеждаше много привлекателна73. Затова бързо се промених в подобие на нежен женски човек, облечен в проста туника и, само за забавление, добавих няколко малки рогчета на главата й.
След като свърших това, прецених заобикалящата ме обстановка песимистично.
Стоях върху малка каменна стойка или колона, която се издигаше на около два метра височина в средата на покрития с каменни плочи под. На първо ниво зрителното ми поле беше чисто във всички посоки, но от второ до седмо беше блокирано от нещо гадно: малка енергийна сфера със значителна мощност. Беше изградена от тънки бели кръстосани нишки сила, които се издигаха от горната част на колоната, около стройните ми крака и се събираха отгоре, над нежната ми глава. Не беше нужно да докосвам жилките, за да зная, че ако го направех, щяха да ми причинят непоносима болка и да ме отхвърлят назад.
В затвора ми нямаше никаква пролука, нито слабо място. Не можех да се измъкна. Бях заклещен в сферата като някаква тъпа златна рибка в кръгъл аквариум.
Но за разлика от рибката, аз имах добра памет. Спомнях си какво се беше случило, след като разбих магазина на Шолто. Помнех как върху мен падна сребърната Клопка; нажежените копита на африта, разтапящи паважа; миризмата на розмарин и чесън, която ме задушаваше като ръцете на убиец, докато накрая съзнанието ми се изпари. Какво унижение — аз, Бартимеус, да гасна на улицата в Лондон! Но щях да се гневя по-късно. Сега трябваше да остана спокоен, да търся възможност.
Извън сферата имаше доста древна зала. Беше построена от сиви каменни блокове и тежки дървени покривни греди. От единствения прозорец, високо на една от стените, нахлуваше слаба, бледа светлина, която едва успяваше да си проправи път през хвърчащите насам-натам прашинки и да стигне до пода. Прозорецът беше оборудван с магическа бариера, подобна на моя затвор. Из стаята имаше още няколко колони подобни на тази, върху която стоях аз. Повечето бяха празни, но върху една беше закрепена малка, ярка и много плътна синя сфера. Не бях съвсем сигурен, обаче май успях да различа нещо разкривено и притиснато вътре.
По стените нямаше врати, въпреки че това не означаваше кой знае какво. Временните портали се срещаха често в магьосническите затвори. Достъпът до съседната стая (и влизането, и излизането) бе невъзможен без входовете, отваряни само по заповед на доверени магьосници-надзиратели. Дори и да успеех да избягам от затворническата си сфера, би било много трудно и изморително да ги преодолея.
71
Имам предвид няколко
72