Пазачите също усложняваха нещата. Представляваха два огромни утуку74, маршируващи флегматично из стаята. Единият от тях имаше лице и качулка като на пустинен орел, жесток извит клюн и настръхнала перушина. Другият беше с глава на бик и издухваше облаци от слюнка през ноздрите си. И двамата ходеха като човеците на масивни крака; огромните им, покрити с вени ръце, стискаха копия със сребърни остриета. На гърбовете им лежаха сгънати перушинести крила. Очите им се въртяха безспирно напред-назад, обхождайки всеки сантиметър от стаята със страшния си поглед.
Въздъхнах леко, малко по женски. Нещата определено не изглеждаха обещаващо.
И все пак, още не бях победен. Ако съдех по впечатляващите размери на затвора, най-вероятно бях в ръцете на правителството, но най-добре беше да съм сигурен. Първо трябваше да измъкна от надзирателите си всичката информация, с която разполагаха75.
Подсвирнах малко нахално. По-близкият утуку (с орловата глава) погледна косо и насочи копието си към мен.
Усмихнах се мило.
— Здрасти.
Утукуто изсъска като влечуго, показвайки острия си, червен, птичи език. Приближи се, все още заплашвайки грубо с копието.
— Внимавай с това нещо — казах аз. — Винаги е по-впечатляващо да държиш оръжието неподвижно. Изглеждаш сякаш се опитваш да прободеш цвете с вилица за готвене.
Орлоклюнчо се приближи. Краката му стъпваха на пода, който беше на два метра под постамента ми, но дори и така той беше достатъчно висок, за да ме гледа в очите без проблем. Внимаваше да не се приближи твърде много до блестящата стена на моята сфера.
— Проговори още веднъж без разрешение — рече утукуто, — и ще те направя на решето. — Той посочи върха на копието си. — Това е сребро. Лесно може да мине през сферата ти и да те намушка, ако не млъкнеш.
— Разбрах те. — Отхвърлих един кичур коса от веждата си. — Виждам, че съм оставен на твоята милост.
— Точно така. — Утукуто се обърна да си тръгне, но по неизвестен начин една самотна мисъл беше успяла да се зароди в празната му глава. — Моят колега — добави той и посочи Бикоглавчо, който ни наблюдаваше от разстояние с малките си червени очи — твърди, че те е виждал някъде и преди.
— Не мисля така.
— Преди много време. Само че си изглеждал по-различно. Той е сигурен, че те е подушвал. Обаче не може да се сети кога.
— Може и да е прав. Съществувам от доста време. Но за съжаление съм лош физиономист. Не мога да му помогна. Къде, всъщност, се намираме? — Сега се опитвах да сменя темата, защото с безпокойство осъзнавах, че разговорът може бързо да се завърти около битката при Ал-Ариш. Ако Бикоглавчо беше оцелял оттам и научеше името ми…
Качулката на главата на утукуто леко се приглади назад, докато обмисляше въпроса ми.
— Няма проблем да ти кажа това, — рече най-после той. — Намираме се в Тауър76. В Лондон. — Говореше с особено наслаждение и потропваше с копието по плочите, за да наблегне на всяка дума.
— О, това е добре, нали?
— Не и за теб.
Отвътре ми напираха няколко насмешливи забележки, но с известно усилие успях да ги потисна и останах мълчалив. Не исках да ме бодат с копието. Утукуто се отдалечи марширувайки, за да подеме отново патрулирането си, но сега пък забелязах, че Бикоглавчо се приближава, като през цялото време сумти и пръхти с противния си мокър нос.
Като стигна толкова близо до ръба на сферата ми, че пенливите пръски, които издишаше зацвърчаха и засъскаха при съприкосновението с наелектризираните бели нишки, той изръмжа измъчено.
— Аз те познавам — рече. — Познавам миризмата ти. Беше преди много време, да, но аз никога не забравям. Знам името ти.
— Приятел на някой приятел, може би? — Погледнах нервно върха на копието му. За разлика от Орлоклюнчо той изобщо не го размахваше насам-натам.
— Не… враг…
— Ужасно е да не можеш да си спомниш нещо, което ти е на върха на езика — отбелязах аз. — Не е ли така? И толкова силно се опитваш да си спомниш, но в повечето случаи не можеш, защото някой глупак постоянно те прекъсва с брътвежите си и не можеш да се концентрираш, а…
Бикоглавчо измуча яростно.
— Млъкни! Почти бях успял!
В стаята премина трептене, което завибрира по пода и нагоре по колоната. Бикоглавчо моментално се завъртя на пети и притича да заеме мястото си на едно невзрачно място край стената. На няколко метра от него Орлоклюнчо направи същото. Между тях във въздуха се появи овална пролука, която се разшири в основата си, докато оформи широка арка. Арката беше черна и от нея изникнаха две фигури, бавно започнаха да придобиват цвят и плътност, докато се измъкваха от сладникавата пустош на портала. И двамата бяха хора, въпреки че формите им бяха толкова различни, че трудно можеше да се повярва в това.
74
Вид джинове, много ценени от асирийските магьосници заради тъпата им отдаденост на насилието. За пръв път се бих с такива в битката при Ал-Ариш, когато фараонът прогони асирийската армия от египетските земи. Утуку изглеждат добре — високи са четири метра, с глави на зверове и хищни птици, с кристални плочи на гърдите и проблясващи ятагани. Но всички те се връзваха на стария номер „Внимавай! Зад теб!“. Рецепта за успех: 1. Вземете камък. 2. Хвърлете го зад утуку, така че да предизвика отвличащ вниманието шум. 3. Изчакайте го да се обърне с опулени очи. 4. Минете настървено през тялото му. 5. Насладете се на вкуса. Странно, но моите геройства през онзи ден ми създадоха известно количество врагове сред оцелелите утуку.
75
А тя едва ли беше много. Основно правило е, че можеш да прецениш интелигентността на един джин от броя маскировки, които обича да носи. Енергичните същества като мен нямат ограничение във формите, които приемат. Всъщност колкото повече, толкова по-весело; това прави съществуването ни по-малко скучно. И обратно, истинските тъпаци (сиреч Джабор, утуку и т.н.) предпочитат само една и обикновено тя изобщо не е в крак с модата. Формите, които бяха приели тези утуку, бяха модерни по улиците на Ниневия още през 700 г. пр.Хр. Кой вече се разхожда насам-натам с глава на бик? Правилно. Толкова е старомодно.
76
Тауър, от англ. кула, историческият център на средновековен Лондон, получила печална известност като политически затвор. — Бел.ред.