Жената бе проследила погледа ми.
— Точно така — каза тя. — Необходимо ли е да казвам друго?
— Ако наистина проговоря — рекох аз, обръщайки се към нея за пръв път, — какво ще стане с мен после? Какво ще те спре да не изстискаш всички сокове от мен след това?
— Ако сътрудничиш, ще те освободим — каза тя. — Нямаме интерес да убиваме роби.
Звучеше толкова брутално откровена, че почти й повярвах. Но не съвсем.
Преди да успея да реагирам, Шолто Пин нададе съскаща кашлица, за да привлече вниманието на жената. Говореше със затруднение, сякаш го боляха ребрата.
— Нападението — прошепна той. — Съпротивата…
— А, да. — Жената отново се обърна към мен. — Ще имаш още по-голям шанс да ти отменим присъдата, ако можеш да ни дадеш информация за един инцидент, случил се вчера вечерта след залавянето ти…
— Чакай — казах аз. — Колко време сте ме държали в безсъзнание?
— Малко по-малко от двадесет и четири часа. Щяхме да те разпитаме миналата нощ, но както казах при този инцидент… Успяхме да свалим сребърната мрежа едва преди трийсет минути. Впечатлена съм от бързото ти възстановяване.
— Нищо работа. Имам опит78. И така, този инцидент… Кажи ми какво се е случило.
— Беше нападение от терористи, назоваващи се „Съпротивата“. Твърдят, че мразят всички видове магия, но въпреки това смятаме, че може да имат някои магически връзки. Може би джинове като теб, призовани от вражески магьосници. Възможно е.
Отново тази „Съпротива“. Симпкин също ги беше споменал. Предполагаше, че те са откраднали Амулета. Но за това беше отговорен Лавлейс — може би той стоеше и зад това последно престъпление.
— Какво точно нападение?
— Първична сфера. Неуспешно и наслуки.
Не звучеше точно в стила на Лавлейс. Виждах го повече като подмолен интригант, от онези типове, които заповядват убийства, докато си хапват сандвичи с краставици по градински партита. А и бележката му до Скайлър предполагаше, че са планирали нещо малко по-нататък.
Размишленията ми бяха грубо прекъснати от едно гърлено изръмжаване от стария ми приятел Шолто.
— Стига толкова! Няма да ти каже по собствена воля. Смали кълбото, скъпа Джесика, така че да се сгърчи и да проговори! И двамата сме твърде заети да се размотаваме в тази килия цял ден.
За пръв път тънките като резки устни, които оформяха устата на жената се разпънаха в любезна усмивка.
— Господин Пин е нетърпелив, демоне — каза тя. — Него не го интересува дали ще говориш, или не, стига да пуснем в употреба кълбото. Но аз винаги предпочитам да следвам правилната процедура. Казах ти какво искаме ние — сега е време да говориш.
Последва пауза. Иска ми се да кажа, че тя беше изпълнена с напрежение. Иска ми се да кажа и, че се борех със съвестта си дали да изплюя камъчето за Натаниел и моята мисия, и, че тези вълни на съмнение заляха по драматичен начин деликатните ми черти, докато моите мъчители напрегнато очакваха какво ли щеше да е решението ми. Иска ми се да кажа всичко това, но щеше да е лъжа79. Така че паузата всъщност беше по-скоро тежка, потискаща и мрачна и през това време аз се опитвах да се примиря с болката, която знаех, че ще последва.
Нищо нямаше да ми достави по-голямо удоволствие от това да накисна Натаниел по всички правила на изкуството. Бих им дал всичко: име, адрес, размер на обувките — дори бих се осмелил да предположа дължината на краката му, ако я поискаха. Щях също да им кажа за Лавлейс и за Факарл, както и къде точно да намерят Амулета на Самарканд — можех да кажа толкова много. Но… ако го направех, обричах сам себе си. Защо ли? Защото: 1) напълно възможно беше просто да ме смачкат в кълбото, независимо от всичко и 2) дори и да ме освободяха, Натаниел щеше да бъде убит или най-малкото сериозно затруднен и щях да замина в Old Chokey на дъното на Темза. А само от мисълта за всичкия онзи розмарин ми се разтече носа80.
По-добре бързо унищожение в кълбото, отколкото цяла вечност в мизерия. Така че потърках нежната си брадичка и зачаках неизбежното да започне.
Шолто изгрухтя и погледна жената. Тя почука по часовника си.
— Времето изтече — каза тя. — Е?
И в този момент, сякаш написано от ръката на некадърен писател, се случи нещо невероятно. Тъкмо щях да излея една последна тирада от пламенни (и въпреки това умни) ругатни, когато почувствах едно познато болезнено усещане в стомаха си. Защипаха ме множество нажежени пинсети, дърпайки същността ми…
Призоваваха ме…
78
Така си с. Бил съм повалян в нокаут много пъти и от много хора на толкова далечни места като Персеполис, пустинята Калахари и залива Чесапийк.
80
Предвидливите могат да възразят, че тъй като Лавлейс беше откраднал Амулета и по този начин действаше против правителството, щеше да си струва опита да им разкажа за престъпленията му. Вероятно в такъв случай и аз, и Натаниел щяхме да бъдем освободени за оказаната помощ. Вярно е, но за съжаление нямаше как да зная кой