22
За пръв път бях благодарен на момчето. Колко точно изчислено! Какво забележително съвпадение! Сега можех да им изчезна под носа, дематериализиран от призоваването, докато те зяпат и преглъщат като риба на сухо. Бях чевръст, имаше време само да им се подиграя набързо преди да тръгна.
Разклатих печално глава.
— Толкова съжалявам — усмихнах се. — С най-голямо удоволствие бих ви помогнал, наистина. Но трябва да тръгвам. Можем някой път скоро пак да си поиграем на измъчване и пленничество. Само че с малка промяна. Аз ще бъда отвън, а вие двамата ще се гушкате в кълбото. Така че най-добре да започнеш сериозна диета, Шолто. Междувременно и двамата можете — ох! да ходите да се гръмнете и — Ах!… Ооох! — Признавам, че това не беше най-остроумният ми отговор, но от призоваването вече сериозно започваше да ме боли. Болката беше по-зле от обикновено — някак по-остра, по-малко здравословна…
И, освен това, този път отнемаше повече време.
Зарязах всички преструвки, нахални и нагли пози, и започнах да се гърча върху колоната, копнеейки момчето да побърза. Какъв му беше проблемът? Не знаеше ли, че страдам? Не можех и да се свия както трябва — силовите линии на кълбото бяха твърде наблизо за каквото и да е удобство.
След две изключително неприятни минути яростното дърпане на призоваването намаля и отмря. Останах в поза, на която й липсваше всякакво величие — клекнал и свит на топка, с глава между коленете и ръце върху главата. Бавно и сковано от болката, изправих леко глава и внимателно отметнах коса от очите си.
Все още бях в кълбото. Двамата магьосници бяха точно там, хилейки ми се отвъд стените на моя затвор.
Нямаше начин да изглеждам добре в тази ситуация. Навъсено, с хиляди остатъчни болежки, се протегнах, изправих се и се взрях неумолимо в тях. Шолто се смееше тихичко.
— Дори и само това си струваше идването тук, скъпа Джесика, — каза той. — Погледът му беше просто изключителен.
Жената кимна.
— Толкова навреме — рече тя. — Толкова се радвам, че бяхме тук да го видим. Още ли не си разбрал, тъпо същество? — Плочата й се премести малко по-близо. — Казах ти, че е невъзможно да напуснеш Скръбното Кълбо, дори и с призоваване. Същността ти е заключена в него. Дори и господарят ти не може да те извика от него.
— Тя ще намери начин — рекох аз и си прехапах устната сякаш съжалявах за казаното.
— Тя? — Очите на жената се свиха. — Господарят ти е жена?
— Лъже. — Шолто Пин разклати глава. — Очевидно блъфира. Джесика, омръзна ми; освен това закъснявам за сутрешния си масаж във Византийската баня. Сега трябваше да съм в сауната. Тъй като съществото има нужда от допълнително насърчаване, мога ли да предложа да му го осигурим и да го оставим насаме.
— Възхитителна идея, скъпи Шолто. — Тя щракна с пръсти пет пъти. Появи се бръмчене и трептене. — Време за незабавно смаляване!
Вложих това, което беше останало от енергията ми в една бърза трансформация и докато нишките на кълбото се свиваха около мен, аз приех нова форма. Елегантна котка, изгърбена и гъвкава, отдръпваща се от снижаващите се стени на кълбото.
Само за секунди затворът ми се сви до една трета от предишния си размер. Бръмченето на гнусната енергия кънтеше в котешките ми уши, но все още имаше достатъчно здравословно пространство между мен и стените. Жената щракна с пръсти и скоростта на свиване намаля значително.
— Забележително… — каза тя на Шолто. — В кризисни ситуации се превръща в пустинна котка. Много египетско. Мисля, че този тук е имал дълга кариера. — После се обърна към мен. — Кълбото ще продължи да се свива, демоне — рече тя. — Ту бързо, ту бавно. Накрая ще стане на точица. Постоянно ще бъдеш наблюдаван, така че ако по някое време искаш да проговориш, трябва само да кажеш. И тъй, сбогом.
В отговор котката изсъска и се изплю. Това бяха единствените ясни звуци, които умеех в момента.
Плочите се завъртяха и се върнаха на първоначалните си места. Шолто и жената се върнаха при арката и порталът ги погълна. Пролуката се затвори и стената си стана както преди. Орлоклюнчо и Бикоглавчо възобновиха маршируването си. Мъртвешките бели нишки на кълбото бръмчаха и светеха и се свиваха незабележимо.
Котката се сви на колоната и уви опашка около себе си, колкото можеше по-плътно.
В следващите няколко часа положението ми ставаше все по-малко удобно. В началото котката ме устройваше, но накрая кълбото се беше свило дотолкова, че ушите ми вече бяха под мустачките и усещах как опашката ми започва да се пържи. Последва поредица от промени. Знаех, че ме наблюдават, затова не направих очевидното и не станах направо на бълха — така кълбото просто щеше да се свие много бързо и да се пригоди към моя размер. Вместо това, преминах през цяла серия най-разнообразни космати вариации, като се поддържах съвсем малко по-малък от блещукащите решетки на затвора ми. Първо заек, после мармозетка, невзрачен лалугер… Ако съберете всичките ми форми заедно, предполагам, че ще получите един доста приличен магазин за домашни любимци, но не се получаваше съвсем.